Сюзан Колинс - Възпламеняване

Страхотно. Сега трябва да се върна и да кажа на Хеймич, че съм си избрала за съюзници една осемдесетгодишна жена и Нътс и Волтс. Той ще е във възторг.

Затова се отказвам от по-нататъшни опити за сприятеляване и отивам на пункта за стрелба с лък, за да бъда в малко по-нормална обстановка. Там е прекрасно и получавам възможност да изпробвам всички различни лъкове и стрели. Когато вижда, че неподвижните мишени не представляват трудност за мен, треньорът Такс започва да изстрелва едни смешни изкуствени птици високо във въздуха, за да се целя в тях. Отначало ми се вижда глупаво, но се оказва доста забавно. Прилича повече на истински лов. Тъй като улучвам всичко, което подхвърля, той започва да увеличава броя на птиците, които летят едновременно във въздуха. Забравям за всичко, за победителите, за това колко съм нещастна и се вглъбявам в стрелбата. Когато успявам да сваля пет птици наведнъж, осъзнавам колко тихо е станало — чувам как птиците падат една след друга на пода. Обръщам се и виждам, че повечето победители са спрели и ме гледат. На лицата им е изписано всичко — от завист до възхищение.

След тренировката двамата с Пийта излизаме навън и чакаме Хеймич и Ефи да се появят за вечеря. Когато ни викат на масата, Хеймич веднага се нахвърля върху мен:

— Сега поне половината победители са казали на менторите си да те вземат за съюзник. Знам, че едва ли е заради лъчезарния ти характер.

— Видяха я да стреля — казва Пийта с усмивка. — Всъщност и аз за пръв път я виждам да стреля истински. Самият аз се каня да кандидатствам официално.

— Толкова ли си добра? — пита ме Хеймич. — Толкова добра, че Брут те иска за съюзник?

Свивам рамене:

— Само че аз не искам Брут. Искам Магс и трибутите от Окръг 3.

— Е, щом искаш така… — Хеймич въздиша и поръчва бутилка вино. — Ще кажа на всички, че още не си решила.

След това представяне все още продължават да ме дразнят по малко, но усещам, че вече не ми се подиграват. Всъщност усещам, че съм преминала посвещаването и сега съм сред победителите. През следващите два дни прекарвам известно време с почти всички, които ще излязат на арената. Дори с морфлингите, които с помощта на Пийта ме превръщат в поляна с диви цветя. Дори с Финик, който ми отделя цял час за уроци по хвърляне на тризъбец срещу едночасов урок в стрелба с лък. И колкото повече опознавам тези хора, толкова по-лошо става. Защото, общо взето, не ги мразя. А някои са ми симпатични. Други са толкова съсипани, че естественият ми инстинкт би бил да ги защитя. Но всички те трябва да умрат, ако искам да спася Пийта.

Последният ден на обучението приключва с индивидуалните представяния. Всеки от нас разполага с петнайсет минути пред гейм-мейкърите, за да ги смае с уменията си, но не знам какво още бихме могли да им покажем. По време на обяда се чуват много шеги. Да пеем, да танцуваме, да се разсъбличаме, да разказваме вицове. Магс, която сега ми е малко по-ясна, решава, че просто ще си дремне. Аз не знам какво да покажа. Сигурно ще изстрелям няколко стрели. Хеймич каза да ги изненадаме, ако можем, но моите идеи се изчерпаха.

Като момичето от Окръг 12, по програма аз съм последна. В трапезарията става все по-тихо — трибутите излизат един по един да се представят. Когато сме повече, е по-лесно да се правим на непобедими и да се държим непочтително. Сега като гледам как другите изчезват един след друг през вратата, си мисля единствено, че им остават броени дни живот.

Най-после оставаме само двамата с Пийта. Той се пресяга през масата и хваща ръката ми.

— Реши ли вече с какво ще впечатлиш гейм-мейкърите?

Поклащам глава:

— Тази година няма да мога да ги използвам като мишени — силовото поле е включено и тъй нататък. Може би ще им покажа няколко кукички за риболов. А ти?

— Нямам представа. Имах желание да направя една торта или нещо подобно — казва той.

— Покажи им още малко камуфлаж — предлагам аз.

— Стига морфлингите да са ми оставили някакви материали за работа — казва той иронично. — От самото начало не са се отлепили от пункта за камуфлаж.

Известно време седим мълчаливо, а после изтърсвам онова, което се върти в главите и на двама ни:

— Как ще убием тези хора, Пийта?

— Не знам. — Той обляга чело върху преплетените ни ръце.

— Не искам да ни стават съюзници. Защо Хеймич ни накара да ги опознаем? — казвам аз. — Така ще ни е много по-трудно от миналия път. С изключение на Ру може би. Но аз все едно нямаше да мога да я убия. Прекалено много приличаше на Прим.