Сюзан Колинс - Възпламеняване

Поглеждам назад към тълпата, но пред очите ми изплуват лицата на майката и бащата на Ру. Скръбта им. Загубата им. Спонтанно се обръщам към Чаф и му подавам ръка. Усещам как пръстите ми се затварят около чуканчето, с което сега завършва ръката му, и стискам здраво.

И тогава се случва. Нагоре и надолу по редицата, победителите започват да се хващат за ръце. Някои веднага, като морфлингите, или Уайърс и Бийти. Други, като Брут и Енобария, се колебаят, но се поддават на импулса на околните. Когато прозвучават последните ноти на химна, вече и двайсет и четиримата стоим в плътна редица един до друг — това сигурно е първата публична демонстрация на единство от Тъмните дни насам. И други са се сетили за това, защото екраните потъмняват. Но вече е много късно. В суматохата не са ни прекъснали навреме. Всички са видели.

На сцената също настъпва безпорядък, осветлението изгасва и тръгваме с препъване в тъмното към Тренировъчния център. Загубила съм Чаф, но Пийта ме насочва към асансьора. Финик и Джоана се опитват да влязат с нас, но един нервен Миротворец им препречва пътя и пътуваме нагоре сами.

Веднага щом излизаме от асансьора, Пийта ме сграбчва за раменете:

— Няма много време, затова ми кажи. Има ли нещо, за което трябва да се извиня?

— Нищо — казвам. Той направи нещо, за което трябваше да поиска съгласието ми, но се радвам, че не знаех и нямах време дори да се сетя. Иначе щях да се почувствам виновна пред Гейл. И това щеше да намали въздействието на постъпката му. А сега се чувствам по-силна.

Някъде, много далече, има място, наречено Окръг 12, където майка ми, сестра ми и приятелите ми ще трябва да се справят с последиците от случилото се тази вечер. Само на няколко минути път с ховъркрафт оттук се намира арената, на която утре Пийта, аз и останалите трибути ще се изправим, за да понесем собственото си наказание. Но дори всички да загинем от ужасна смърт, тази вечер на сцената стана нещо, което не може да бъде изличено. Ние, победителите, организирахме свой собствен бунт и може би все пак има някакъв шанс, че Капитолът няма да успее да се справи с него.

Чакаме останалите да се върнат, но когато вратата на асансьора се отваря, отвътре излиза само Хеймич.

— Навън е лудница. Наредиха всички да се прибират и отмениха повторението на интервютата по телевизията.

Двамата с Пийта бързо отиваме до прозореца и се мъчим да разберем какво става долу по улиците.

— Какво казват? — пита той. — Да не би да молят президента да спре Игрите?

— Според мен те самите не знаят какво искат. Цялата ситуация е безпрецедентна. Тук хората изпадат в смут само при мисълта да се противопоставят на плановете на Капитола — казва Хеймич. — Но няма начин Сноу да отмени игрите. Знаете това, нали?

Да. Сега за него е невъзможно да отстъпи. Единственият вариант, който му остава, е да отвърне на удара, и то силно.

— Другите прибраха ли се? — питам.

— Така им наредиха. Не знам как ще си проправят път през тълпата — отговаря Хеймич.

— Значи няма да видим повече Ефи — казва Пийта. Миналата година тя не дойде при нас преди началото на Игрите. — Ти ще й предадеш благодарностите ни.

— И повече. Нека да не е нещо специално. Това, в края на краищата, е Ефи — казвам аз. — Предай й колко я ценим, как тя е била най-добрата придружителка на света и й предай също… предай й, че я обичаме.

Известно време седим в мълчание и отлагаме неизбежното. После Хеймич го изрича.

— Сигурно и ние трябва да се сбогуваме тук.

— Някакви последни съвети? — казва Пийта.

— Останете живи — изръмжава Хеймич. Това вече почти се е превърнало в стара шега между нас. Той прегръща бързо всеки от двама ни, и разбирам, че не може да понесе нищо повече. — Лягайте си. Имате нужда от почивка.

Знам, че би трябвало да кажа на Хеймич цял куп неща, но не мога да се сетя за нищо, което той всъщност вече да не знае, а гърлото ми така се е свило, че се съмнявам дали ще излязат някакви думи. Затова пак оставям Пийта да говори от името на двама ни.

— Пази се, Хеймич — казва той.

Преди да излезе, Хеймич спира на вратата и казва:

— Катнис, когато си на арената… — започва той, но замълчава. Мръщи се така, сякаш вече съм го разочаровала.

— Какво? — питам отбранително.

— Просто помни кой е врагът — казва ми Хеймич. — Това е всичко. Хайде, тръгвайте. Изчезвайте оттук.

Тръгваме по коридора. Пийта иска да се отбие до стаята си да вземе душ, за да отмие грима и да дойде при мен след няколко минути, но не му позволявам. Сигурна съм, че ако между нас се затвори врата, тя ще се заключи и ще трябва да прекарам нощта без него. Освен това в стаята ми има душ. Държа здраво ръката му и не го пускам.