Сюзан Колинс - Възпламеняване

Много рядко съм виждала и майка ми да прави нещо подобно. Ако в Окръг 12 ти спре сърцето, близките ти едва ли ще успеят да те доведат навреме при майка ми. Пациентите й обикновено са обгорени, ранени или болни. Или умиращи от глад, разбира се.

Но Финик идва от друг свят. Каквото и да прави, правил го е и преди. В движенията му има много точен ритъм и методичност. Гледам отчаяна за някакъв признак на успех и виждам, че връхчето на стрелата се е забило в земята. Минават мъчителни минути и надеждите ми отслабват. Горе-долу когато вече решавам, че е твърде късно, че Пийта е мъртъв, че е продължил нататък, недостижим завинаги, той се закашля леко и Финик се дръпва назад.

Оставям оръжията си на земята и се хвърлям върху него.

— Пийта? — казвам тихо. Отмятам влажните руси кичури от челото му и усещам как сърцето му тупти силно под пръстите ми.

Клепачите му потрепват и се отварят и той ме поглежда в очите.

— Внимавайте — изрича немощно той. — Там има силово поле.

Засмивам се, но по бузите ми се стичат сълзи.

— Трябва да е много по-силно от онова на покрива на Тренировъчния център — казва той. — Но ми няма нищо. Само малко се поразтресох.

— Ти беше мъртъв! Спря ти сърцето! — избухвам аз, преди да помисля дали е добре да му говоря такива неща. Плясвам се с ръка през устата, защото започвам да издавам ужасни задавени звуци — случва се, когато наистина плача.

— Е, сега като че ли работи — казва той. — Всичко е наред, Катнис. — Кимвам, но звуците не спират. — Катнис? — Сега Пийта е разтревожен за мен, което допълва безумието на цялата ситуация.

— Всичко е наред. Това е от хормоните — казва Финик. — От бебето. — Вдигам очи и виждам, че Финик се е отпуснал на колене, но все още диша тежко от катеренето, от горещината и от усилието да съживи Пийта.

— Не. Не е… — успявам да изрека аз и избухвам в още по-истерични ридания, което явно само потвърждава думите на Финик за бебето. Погледите ни се срещат и аз го гледам яростно през сълзи. Знам, глупаво е, че усилията му така ме дразнят. Исках единствено да спася Пийта и не успях, а Финик успя, и би трябвало да съм му благодарна. И съм му благодарна. Но освен това съм бясна, защото това означава, че завинаги ще съм задължена на Финик Одеър. Завинаги. Следователно как мога да го убия, докато спи?

Очаквам да видя на лицето му самодоволство или сарказъм, но изражението му ме озадачава. Той поглежда ту към Пийта, ту към мен, като че ли се мъчи да разбере нещо, после леко разтърсва глава, сякаш за да я проясни.

— Как си? — обръща се той към Пийта. — Мислиш ли, че можеш да продължиш нататък?

— Не, той трябва да си почине — казвам. Носът ми тече с всичка сила, а нямам нищо, което да използвам за кърпичка. Магс откъсва шепа мъх, провиснал от едно дърво, и ми го подава. Съсипана съм и го приемам безропотно. Шумно си издухвам носа и попивам сълзите от лицето си. Мъхът е приятен. Попива и е невероятно мек.

На гърдите на Пийта проблясва нещо златно. Протягам ръка и опипвам диска, който виси на верижка на шията му. Върху него е гравирана моята сойка-присмехулка.

— Това талисман ли е? — питам.

— Да. Имаш ли нещо против, че съм използвал твоята сойка-присмехулка? Исках да са еднакви — отговаря той.

— Не, разбира се, че нямам нищо против. — Насилвам се да се усмихна. Обстоятелството, че Пийта се появява на арената, като носи талисман със сойка-присмехулка, е едновременно благословия и проклятие. От една страна, това би трябвало да повдигне духа на бунтовниците в окръзите. От друга, трудно е да си представя, че президентът Сноу ще пренебрегне този факт, и това още повече затруднява задачата ми да спася живота на Пийта.

— Значи искате да се настаним на лагер тук, така ли? — пита Финик.

— Според мен е лошо — казва Пийта. — Без вода. Без прикритие. Наистина съм добре. Само ако може да вървим бавно.

— По-добре бавно, отколкото никак. — Финик помага на Пийта да се изправи. Аз се мъча да се успокоя. Сутринта започна с това, че гледах как премазват Цина от бой, после пристигнах на тази непозната арена и видях как Пийта умира. Все пак съм доволна, че Финик продължава да разиграва картата с бременността вместо мен, защото по отношение на спонсорите не се справям с нещата особено добре.

Проверявам оръжията си макар да знам, че са в идеално състояние, защото така се чувствам по-уверена.

— Аз ще тръгна начело.

Пийта се кани да възрази, но Финик го прекъсва.

— Не, нека върви напред. — Той ме поглежда намръщено. — Ти знаеше, че има силово поле, нали? Веднага разбра? Искаше да ни предупредиш. — Кимвам. — Откъде знаеше?