Сюзан Колинс - Възпламеняване

— Как мислиш — дали означава нещо?

— Нямам представа — казва той.

Чакаме по-нататъшни указания, може би съобщение от Клодиъс Темпълсмит. Покана за пиршество. Случва се само едно по-забележително нещо. В далечината ослепителна светкавица удря високо като кула дърво, а после се разразява гръмотевична буря. Предполагам, че ще последва дъжд, източник на вода за онези, които нямат такива умни ментори като Хеймич.

— Върви да спиш, Финик. И без друго е мой ред да застана на пост — казвам аз.

Финик се колебае, но никой не може да остане вечно буден. Той се настанява близо до входа на колибата, стиска в ръка тризъбеца и се унася в неспокоен сън.

Седя със зареден лък и наблюдавам джунглата — на лунната светлина всичко има призрачно зелен цвят. След около час светкавиците спират. Чувам как дъждът приближава и потропва в листата на неколкостотин метра от мен. Чакам да стигне до нас, но това така и не става.

Стряска ме гърмежът на оръдието, но спящите ми спътници не го чуват. Няма смисъл да ги будя за това. Още един мъртъв победител. Насилвам се да не мисля кой е.

Странният дъжд секва внезапно, също като бурята миналата година на арената.

Минути след като спира, виждам как мъглата бавно се промъква откъм посоката на току-що изсипалия се порой. Нормално явление. Студен дъжд върху нагорещена земя , мисля си аз. Мъглата продължава да настъпва. Протяга пипала напред, свива ги като пръсти и сякаш придърпва зад себе си още мъгла. Гледам я и усещам как косъмчетата по врата ми настръхват. Нещо не е наред с тази мъгла. Приближаването на предния фронт е прекалено равномерно, за да е естествено. А ако не е естествено…

Усещам в ноздрите си отвратителна сладникава миризма и крещя на другите да се събудят.

Трябват ми няколко секунди, докато ги събудя, и през това време започвам да се покривам с мехури.

Малки, парещи иглички. Навсякъде, където капчиците мокра мъгла докосват кожата ми.

— Бягайте! — изкрещявам на останалите. — Бягайте!

Финик веднага се буди и се надига да посрещне предполагаемия враг. Но щом вижда стената от мъгла, мята все още спящата Магс на гърба си и потегля. Пийта е на крака, но не се е разсънил напълно. Сграбчвам го за ръката и го повличам напред през джунглата след Финик.

— Какво има? Какво има? — пита той объркано.

— Някаква мъгла. Отровен газ. Бързо, Пийта! — подканвам го аз. Виждам, че колкото и упорито да го отричаше през деня, последиците от допира със силовото поле са сериозни. Движи се бавно, много по-бавно от обикновено. От време на време и аз губя равновесие в плетеницата от лиани и храсталаци, но той се препъва на всяка крачка.

Поглеждам назад към стената от мъгла, която се простира в права линия, докъдето стига погледът и в двете посоки. За секунда ме обхваща ужасяващ импулс — да побягна, да изоставя Пийта и да се спасявам. Ще бъде толкова просто — да побягна с всички сили, може би дори да се покатеря на някое дърво над мъглата, която, изглежда, се издига на десетина метра. Спомням си как направих точно това, когато мутантите се появиха в миналите Игри. Хукнах да бягам и се сетих за Пийта едва когато стигнах до Рога на изобилието. Но този път се боря с ужаса си, сподавям го и оставам до Пийта. Този път целта е не да оцелея аз, а да оцелее Пийта. Мисля си как всички са прилепили поглед в екрана, за да видят дали ще побягна, както иска Капитолът, или няма да се огъна.

Здраво преплитам пръсти в неговите и казвам:

— Гледай къде стъпвам. Помъчи се да стъпваш, където стъпвам аз. — Това помага. Изглежда започваме да се движим малко по-бързо, но не и толкова, че да си позволим почивка. Мъглата е по петите ни. От облака изскачат капчици, които изгарят кожата, но не като огън. Усещането е не толкова за топлина, колкото за силна болка. Когато химическите вещества попадат върху кожата, те полепват по нея и проникват дълбоко навътре. Гащеризоните изобщо не ни предпазват. Все едно, че сме облечени с книжни салфетки.

Финик, който отначало набра преднина, разбира, че имаме проблеми и спира. Но мъглата не е нещо, с което можеш да се бориш — може само да й се изплъзваш. Той ни насърчава с викове да го настигнем — няма голяма полза, но поне ни насочва с гласа си.

Пийта заплита изкуствения си крак в лианите и преди да успея да го задържа, пада напред. Помагам му да стане и забелязвам нещо по-страшно от мехурите, по-тревожно от изгарянията. Лявата страна на лицето му е увиснала, сякаш всеки мускул в нея е мъртъв. Клепачът е паднал и почти скрива окото. Устата му е изкривена под странен ъгъл.