Сюзан Колинс - Възпламеняване

— Остана само главата ти, Финик. Ще боли най-много, но после ще се почувстваш много по-добре, ако можеш да го изтърпиш — казва Пийта. Помагаме на Финик да седна във водата и го държим здраво за ръце, докато пречиства очите, носа и устата си. Не може да говори, защото гърлото му все още е възпалено и го боли.

— Ще се опитам да изкарам вода от някое дърво — казвам аз и опипвам колана си. Канелката виси на същото място, вързана на клонката от лиана.

— Нека първо да издълбая дупка — казва Пийта. — Ти стой при него. Ти си лечителката.

Шегува се , мисля си аз. Но не го изричам на глас, тъй като Финик си има достатъчно проблеми. Не знам защо, но той пострада най-много от мъглата. Може би защото е най-едър или може би защото хвърли най-много усилия. А да не забравяме и Магс. Все още не разбирам какво се случи. Защо той я изостави, за да носи Пийта? Защо тя не само не възрази, а се втурна право към смъртта си без миг колебание? Дали защото беше толкова стара, че все едно й оставаха броени дни? Дали са мислили, че Финик ще има по-добър шанс да спечели, ако двамата с Пийта сме му съюзници? Измъченото изражение на Финик ми подсказва, че сега не е моментът да питам.

Вместо това се мъча да се взема отново в ръце. Свалям брошката със сойката-присмехулка от съсипания си гащеризон и я забождам върху презрамката на фланелката си. Плавателният пояс сигурно е устойчив на киселина, тъй като изглежда като нов. Мога да плувам и той всъщност не ми е необходим, но Брут спря стрелата ми със своя, затова го закопчавам отново с мисълта, че може да ми послужи за защита. Разпускам косата си, разресвам я с пръсти и тя пада на цели кичури — пострадала е от отровната мъгла. После сплитам остатъка.

Пийта е намерил подходящо дърво на десетина метра от тясната плажна ивица. Не го виждам, но кристално ясно чувам как дълбае дупка в ствола. Чудя се какво ли е станало с шилото. Магс трябва или да го е изпуснала, или да го е взела със себе си в мъглата. Във всеки случай вече го няма.

Влизам малко по-навътре във водата и плувам ту по корем, ту по гръб. Ако морската вода излекува Пийта и мен, тя сякаш напълно преобразява Финик. Той бавно се поразмърдва, колкото да изпробва крайниците си, и постепенно започва да плува. Но това не е като моето плуване — с ритмични удари и равномерно темпо. Все едно, че гледам как някакво непознато морско животно се връща към живота. Той се гмурка и изплува на повърхността, като хвърля пръски от устата си, а тялото му се върти спираловидно и ми се вие свят само като го гледам. А после остава под водата много дълго и вече съм сигурна, че се е удавил, но изведнъж главата му се появява точно до мен и се стряскам.

— Не прави това — казвам.

— Кое? Да изскачам отгоре или да оставам под водата? — казва той.

— И двете. Нито едно от двете. Което и да е. Кисни си там във водата и се дръж прилично — казвам аз. — Или щом се чувстваш толкова добре, хайде да отидем да помогнем на Пийта.

Да стигнем до мястото, където почва джунглата, ни трябва съвсем малко време, но усещам, че има някаква промяна. Отдайте го на дългите години, прекарани в лов, или на това, че чувам с излекуваното ухо малко по-добре, отколкото някой е възнамерявал. Но усещам, че над нас са надвиснали много топли тела. Не е нужно да бърборят или да пищят. Усещам ги само по дишането.

Докосвам ръката на Финик и той проследява погледа ми нагоре. Не знам как са се приближили толкова тихо. А може би през цялото време са били тук. Бяхме погълнати от задачата да се възстановим. Сигурно са се събрали през това време. Не пет или десет, а десетки маймуни са увиснали по клоните на дърветата в джунглата. Първите две, които забелязахме, когато избягахме от мъглата, бяха безобидни посрещачи. Това сборище изглежда зловещо.

Слагам две стрели в лъка, а Финик приготвя тризъбеца в ръката си.

— Пийта — казвам аз, колкото мога по-спокойно. — Трябва да ми помогнеш за нещо.

— Добре, само минутка. Мисля, че почти успях — казва той, все още зает с дървото. — Да, готово. В теб ли е канелката?

— Да. Но намерихме нещо, което искаме да видиш — продължавам аз със спокоен глас. — Приближи се тихо към нас, за да не го изплашиш. — По някаква причина не искам да забележи маймуните, нито дори да поглежда в тази посока. Има създания, които тълкуват дори зрителния контакт като агресия.

Пийта се обръща към нас, задъхан от работата си по дървото. Молбата ми звучи толкова странно, че го предупреждава за нещо необичайно.

— Добре — казва спокойно той и тръгва през джунглата към нас. Знам, че полага усилия да се движи тихо, но това никога не било една от силните му страни, дори когато имаше два здрави крака. Но засега не се случва нищо, той идва към нас, а маймуните остават по местата си. Той ги усеща, когато е само на пет метра от пясъчната ивица. Очите му се стрелват нагоре за миг, но все едно, че задейства бомба. Маймуните се превръщат в пронизително пищяща лавина от оранжева козина и вкупом се устремяват към него.