Сюзан Колинс - Възпламеняване

Пийта прикляка от другата й страна и я гали по косата. Когато започва да говори с тих глас, това, което казва, изглежда почти лишено от смисъл, но думите му не са предназначени за мен.

— С моята кутия бои вкъщи мога да нарисувам всеки цвят на света. Розово. Цвета на бебешка кожа. Тъмнозелено като ревен. Зелено като пролетна трева. Синьо, което блести като лед върху вода.

Момичето-морфлинг се взира в очите на Пийта и не изпуска нито дума.

— Веднъж цели три дни смесвах бои, докато намеря подходящия нюанс за блясъка на слънчевата светлина върху бяла козина. Разбираш ли, все си мислех, че ще е жълто, но се оказа много повече. Пластове от най-различни цветове. Един върху друг — казва Пийта.

Момичето почва да диша учестено. Свободната й ръка се потапя в кръвта на гърдите й и прави леки въртеливи движения, сякаш рисува нещо.

— Още не съм успял да нарисувам дъга. Появяват се изведнъж и изчезват толкова бързо. Все нямам достатъчно време да ги уловя. Малко синьо тук, малко червено там. И после избледняват. Разтварят се във въздуха — продължава Пийта.

Момичето-морфлинг е хипнотизирано от думите на Пийта. Сякаш е в транс. Тя вдига трепереща ръка и рисува върху бузата на Пийта нещо, което ми прилича на цвете.

— Благодаря ти — прошепва той. — Много е красиво.

За миг лицето на момичето грейва в усмивка и тя издава леко писукане. После отпуска кървавата си ръка на гърдите, издишва за последен път и оръдието гръмва. Усещам как отпуска ръката ми.

Пийта я занася до водата и я пуска. Връща се и сяда при мен. Известно време момичето-морфлинг се носи към Рога на изобилието, а после се появява ховъркрафтът. От него се спуска метална лапа с четири пръста, хваща я, издига я в нощното небе и тя изчезва.

Финик се връща при нас — събрал е стрелите ми, все още мокри от маймунска кръв. Оставя ги до мен на пясъка.

— Помислих си, че може да ти потрябват.

— Благодаря — казвам аз. Нагазвам във водата и отмивам кръвта от оръжията и от раните си. Връщам се в джунглата да събера мъх, за да ги изсуша, и виждам, че всички маймунски трупове са изчезнали.

— Къде отидоха? — питам.

— Не знаем точно. В един момент лианите се раздвижиха и после труповете изчезнаха — казва Финик.

Взираме се към джунглата, вцепенени и изтощени. В тишината забелязвам, че местата, където капчиците мъгла са попаднали върху кожата ми, са хванали коричка. Престанали са да ме болят и започват да ме сърбят. Приемам го като добър знак. Че вече заздравяват. Хвърлям поглед към Пийта и към Финик, и виждам, че и двамата се чешат по лицето. Да, тази нощ е пострадала дори красотата на Финик.

— Не се чешете — казвам им аз, въпреки че съм обзета от неистово желание да се чеша. Но знам, че майка ми би им дала точно такъв съвет. — Ще предизвикате инфекция. Дали е безопасно пак да отидем за вода?

Връщаме се при дървото, където Пийта правеше дупка за канелката. Двамата с Финик заставаме с насочени оръжия, а Пийта вкарва канелката. Засега няма опасност. Пийта е намерил добра жила и водата започва да блика от канелката. Утоляваме жаждата си и подлагаме сърбящите ни тела под струята. Пълним няколко черупки с вода за пиене и се връщаме на брега.

Още е нощ, до изгрева едва ли остават много часове. Освен ако гейм-мейкърите не пожелаят друго.

— Защо вие двамата не си починете малко? — предлагам аз. — Ще остана на пост.

— Не, Катнис, по-добре аз — казва Финик. Поглеждам го в очите, в лицето, и разбирам, че едва сдържа сълзите си. Магс. Нека го оставя насаме, за да си поплаче за нея.

— Добре, Финик, благодаря.

Двамата с Пийта лягаме на пясъка и той веднага се унася. Взирам се в тъмното и си мисля колко неща се случиха за един ден. Как вчера сутринта Финик беше в списъка на хората, които искам да убия, а сега съм готова да заспя, докато той е на пост. Финик спаси Пийта, а кой знае защо остави Магс да умре. Знам единствено, че завинаги ще му бъда длъжник. Единственото, което мога да направя в момента, е да заспя и да го оставя да скърби на спокойствие. Заспивам.

Когато отново отварям очи, сигурно е девет часът. До мен Пийта все още спи. Над нас е опъната изплетена от трева рогозка, която предпазва лицата ни от слънцето. Сядам и виждам, че Финик не е бездействал. Изплел е две купи, които са пълни с прясна вода. Третата е пълна с миди.

Финик седи на пясъка и ги чупи с камък, за да ги отвори.

— Пресни са по-хубави — казва той, като откъсва мидата от черупката и я пъха в устата си. Очите му са подпухнали, но се правя, че не забелязвам.