Сюзан Колинс - Възпламеняване

Постиламе рогозката на Финик и слагаме Бийти да легне по корем, за да прегледаме гърба му. Има голяма рана, дълга около петнайсет сантиметра, която тръгва от ключицата и стига под ребрата. За щастие не е дълбока, но все пак е изгубил много кръв — това става ясно от бледността на кожата му — и тя все още сълзи от раната.

Сядам на колене и се мъча да мисля. С какво разполагам? Морска вода? Чувствам се като майка ми, когато й се налагаше да лекува всичко със сняг. Поглеждам към джунглата. Вътре в нея сигурно има цяла аптека, стига да знаех как да я използвам. Но не познавам тези растения. После се сещам за мъха, който Магс ми даде да си издухам носа. „Връщам се веднага“, казвам на Пийта. За щастие този мъх се среща доста често в джунглата. Събирам мъх от близките дървета и го отнасям обратно на брега. Правя дебел тампон, слагам го върху раната на Бийти и го привързвам с лиани. Даваме му да пийне вода, а после го издърпваме на сянка в края на джунглата.

— Не можем да направим нищо повече — казвам аз.

— Това е достатъчно. Бива те като лечител — отговаря Пийта. — В кръвта ти е.

— Не — поклащам аз глава. — Имам кръвта на баща си. — И добавям на ум: „И тя се раздвижва по време на лов, не по време на епидемия“. — Ще отида да видя Уайърс.

Вземам шепа мъх, за да го използвам като кърпа, и отивам при Уайърс във водата. Тя не се съпротивлява, докато свалям дрехите й и изтърквам кръвта от кожата й. Но очите й са се разширили от страх, и когато й говоря, не реагира, а повтаря все по-настойчиво: „Тик-так“. Като че ли се мъчи да ми каже нещо, но тъй като Бийти не е тук да ми обяснява мислите й, не разбирам нищо.

— Да, тик-так. Тик-так — казвам аз. Изглежда това я поуспокоява. Изпирам гащеризона й, докато по него вече почти не личат следи от кръв, и й помагам да се пъхне обратно в него. Той не е повреден като нашите. Коланът й е здрав, затова пристягам и него. После затискам бельото й, заедно с това на Бийти, под няколко камъка и го оставям да кисне.

Докато изплаквам гащеризона на Бийти, към нас вече са се присъединили грейналата от чистота Джоана и Финик, чиято кожа започва да се бели. Известно време Джоана отпива големи глътки вода и се тъпче с миди, докато аз се опитвам да прилъжа Уайърс да хапне нещо. Финик разказва за мъглата и за маймуните с безстрастен, почти напълно лишен от емоции глас, като избягва най-важния детайл от историята.

Всички предлагат да останат на пост, докато другите си почиват, но накрая оставаме двете с Джоана. Аз — защото наистина съм си отпочинала, тя — просто защото отказва да легне. Двете седим мълчаливо на брега, докато останалите си лягат.

Джоана хвърля поглед през рамо към Финик, за да се увери, че е заспал, после се обръща към мен:

— Как загубихте Магс?

— В мъглата. Финик носеше Пийта. Известно време аз носех Магс. После в един момент вече не можех да я вдигна. Финик каза, че не може да носи и двамата. Тя го целуна и влезе право в отровата — казвам.

— Нали знаеш, тя е била ментор на Финик — казва обвинително Джоана.

— Не, не знаех — отговарям аз.

— Тя беше половината му семейство — добавя тя след няколко минути мълчание, но в думите й вече няма толкова злоба.

Гледаме как водата се плиска върху бельото.

— Е, а ти какво правеше с Нътс и Волтс? — питам аз.

— Вече ти казах — доведох ги заради теб. Хеймич каза, че ако ще сме съюзници, трябва да ти ги доведа — казва Джоана. — Казала си му точно така, нали?

Не , мисля си аз. Но кимвам в знак на съгласие.

— Благодаря. Оценявам го.

— Надявам се. — Тя ми отправя изпълнен с ненавист поглед, сякаш съм възможно най-голямата пречка в живота й. Питам се дали такова е усещането да имаш по-голяма сестра, която наистина те мрази.

— Тик-так — чувам зад гърба си. Обръщам се и виждам, че Уайърс се е промъкнала при нас. Погледът й е прикован върху джунглата.

— О, божичко, тя се върна. Добре, аз отивам да спя. Вие с Нътс може да останете заедно на пост — казва Джоана. Отдалечава се и се хвърля на земята до Финик.

— Тик-так — прошепва Уайърс. Карам я да легне и галя ръката й, за да я успокоя. Тя се унася, като се мята неспокойно, и от време на време изпуска тихо като въздишка: — Тик-так.

— Тик-так — съгласявам се тихо. — Време е за сън. Тик-так. Заспивай.

Слънцето се издига в небето и застава точно над нас. Трябва да е обяд , мисля си разсеяно. Не че има значение. От другата страна на водата, далече вдясно, виждам ярка светлина — светкавицата удря едно дърво и гръмотевичната буря се разразява отново. Точно в същия участък като снощи. Някой трябва да е навлязъл в обсега й и да е предизвикал бурята. Известно време седя и наблюдавам светкавиците, като в същото време успокоявам Уайърс, която временно е притихнала от приспивното плискане на водата. Спомням си как снощи светкавиците започнаха точно след като би камбаната. Дванайсет удара.