Сюзан Колинс - Възпламеняване

От гората излиза Мейзилий Донър:

— Ще останем живи по-дълго, ако сме двама.

— Предполагам, че ти току-що го доказа — отговаря Хеймич, като си разтрива врата. — Съюзници? — Мейзилий кимва. И ето ги, мигновено обвързани в един от онези пактове, които ще си принуден да нарушиш, ако искаш някога да се върнеш вкъщи и да се изправиш пред хората в твоя окръг.

Точно като Пийта и мен, те се справят по-добре заедно. Почиват си повече, измислят начин да събират повече дъждовна вода, бият се като отбор и си делят храната от раниците на мъртвите трибути. Но Хеймич все още е решен да продължи напред.

— Защо? — непрекъснато пита Мейзилий, но той не й обръща внимание. Накрая тя отказва да го следва повече, ако не получи отговор.

— Защото това все някъде трябва да свърши, нали така? — обяснява Хеймич. — Арената не може да е безкрайна.

— Какво се надяваш да намериш? — пита Мейзилий.

— Не знам. Нещо, което може да ни е от полза — казва той.

Когато най-после успяват да се проврат през ужасния жив плет, служейки си с горелка, измъкната от раницата на един от мъртвите трибути, те се озовават върху равен, сух земен участък, който води към скален зъбер. Далече отдолу се виждат назъбени скали.

— Няма нищо друго, Хеймич. Хайде да се връщаме — казва Мейзилий.

— Не, аз оставам тук — казва той.

— Добре. Останахме само петима. Най-хубаво да си кажем довиждане още сега — отговаря тя. — Не искам да останем само ти и аз.

— Добре — съгласява се той. Това е всичко. Нито й подава ръка, нито дори я поглежда. И тя си тръгва.

Хеймич обхожда ръба на скалата, сякаш се мъчи да разбере нещо. Подритва едно камъче и то пада в бездната, привидно изгубено завинаги. Но минута по-късно, когато сяда да си почине, камъчето се връща при него. Хеймич се взира озадачено, а след това на лицето му се изписва странно напрегнато изражение. Той мята от скалата камък, голям колкото юмрука му, и чака. Когато камъкът долита обратно и пада право в ръката му, започва да се смее.

Точно тогава чуваме Мейзилий да пищи. Те вече не са съюзници и тя е пожелала така, затова никой не би обвинил Хеймич, ако не й обърне внимание. Но той все пак хуква към нея. Пристига точно навреме да види как последната от ято бонбонено розови птици, въоръжени с дълги, тънки клюнове, пронизва врата й. Той й държи ръката, докато умира, а аз се сещам единствено за Ру и за това как и аз закъснях да я спася.

По-късно същия ден друг трибут загива в битка, а трети е изяден от пухкавите катерици. Сега съперници за короната остават Хеймич и едно момиче от Окръг 1. Тя е по-едра от него и също толкова бърза. Настъпва неизбежният двубой, кървав и ужасяващ, в който и двамата понасят почти смъртоносни рани, но накрая Хеймич е обезоръжен. Той залита из красивата гора, придържайки изскочилите си навън вътрешности, а тя го преследва и размахва брадвата, с която се кани да му нанесе смъртоносния удар. Хеймич върви на зигзаг към своята скала и стига до нея точно когато тя мята брадвата. Той се свлича на земята, а брадвата полита в пропастта. Сега момичето е останало без оръжие и се мъчи да спре кръвта, която се лее от празната й очна кухина. Сигурно си мисли, че ще надживее Хеймич, който се гърчи в конвулсии на земята. Но има нещо, което той знае, а тя не — брадвата ще се върне. Тя долита обратно и се забива в главата на момичето. Оръдието гръмва, отнасят тялото й и се чува звук от фанфари, оповестяващи победата на Хеймич.

Пийта изключва касетата и известно време двамата седим мълчаливо.

Накрая Пийта казва:

— Енергийното поле под скалата е същото като онова на покрива на Тренировъчния център. Онова, което те отхвърля назад, ако направиш опит да скочиш от покрива и да се самоубиеш. Хеймич е намерил начин да го превърне в оръжие.

— Не само срещу другите трибути, но и срещу Капитола — допълвам аз. — Личи си, че те не са очаквали такова нещо. Не е било предвидено полето да е част от арената. Никога не са планирали някой да го използва като оръжие. Като е разбрал как действа, ги е поставил в глупаво положение. После сигурно са се измъчили доста с обясненията за публиката. Затова не помня да съм го гледала по телевизията. За Капитола това е било почти толкова неприятно, колкото нашите къпини!

Не успявам да се сдържа и се разсмивам истински, за пръв път от месеци. Пийта просто поклаща глава, сякаш съм полудяла — и може би наистина малко съм откачила.

— Почти, но не съвсем — казва Хеймич зад нас. Обръщам се рязко и ме е страх, че ще се ядоса, задето гледаме неговата касета, но той се усмихва самодоволно и отпива дълга глътка от бутилка вино. Дотук с трезвеността. Би трябвало да съм разстроена, че отново пие, но съм завладяна от друго чувство.