Сюзан Колинс - Възпламеняване

Прекарах всичките тези седмици, за да опозная съперниците си, без дори да помисля кои са съотборниците ми. Сега в мен се заражда нова увереност, защото, струва ми се, най-после знам кой е Хеймич. И постепенно разбирам коя съм аз. Несъмнено двама души, които са причинили на Капитола толкова неприятности, могат да измислят начин да върнат Пийта жив у дома.

Преминавала съм през процедурата за разкрасяване с Флавий, Вения и Октавия толкова пъти, че оцеляването би трябвало вече да ми е стар навик. Но не съм предвидила какво емоционално изпитание ме очаква. В някакъв момент по време на приготовленията всеки от тях се облива в сълзи поне два пъти, а Октавия не престава да хленчи през цялата сутрин. Оказва се, че наистина са се привързали към мен, и мисълта за връщането ми на арената ги е разстроила. Като прибавите към това и факта, че с моята загуба губят и поканата за всякакви важни светски събития, най-вече за сватбата ми, цялата ситуация става непоносима. Мисълта да бъдат силни заради някой друг никога не им е хрумвала. Оказвам се в положение, при което съм принудена да ги утешавам. Тъй като аз съм тази, която отива на заколение, това е леко дразнещо.

Интересно е обаче, като се сещам какво ми разказа Пийта — за служителя във влака, на когото му било криво, че победителите ще трябва пак да се бият. Че на хората в Капитола тази ситуация не им харесва. Според мен всичко това ще бъде забравено, щом прозвучи гонгът, но все пак мисълта, че онези в Капитола изобщо изпитват нещо към нас, е доста неочаквана. За тях определено не е проблем да гледат как всяка година се избиват деца. Но може би знаят твърде много за победителите, особено за онези, които са знаменитости от цяла вечност, за да забравят, че сме човешки същества. То е като да гледаш как умират приятелите ти. Като това, което са Игрите за нас, жителите на окръзите.

Когато се появява Цина, вече съм раздразнителна и изтощена да утешавам Флавий, Вения и Октавия, още повече че неспирните им сълзи ми напомнят за онези, които несъмнено се проливат у дома. Стоя в тънкия си халат, кожата ми щипе, сърцето ме боли и знам, че не мога да понеса дори само още един съчувствен поглед. Затова още с влизането на Цина, грубо казвам:

— Кълна се, че ако се разплачеш, ще те убия на място.

Цина само се усмихва:

— Май си имала влажна сутрин?

— Ако ме изстискаш, ще пусна вода.

Цина обгръща рамото ми с ръка и ме повежда на обяд.

— Не се тревожи, винаги влагам всички емоции в работата си. По този начин не правя нищо лошо на никой друг, освен на себе си.

— Втори път няма да издържа — предупреждавам го аз.

— Знам. Ще говоря с тях — казва Цина.

Обядът ме кара да се почувствам малко по-добре. Фазан с подбрани желирани сосове, искрящи като скъпоценни камъни, миниатюрни варианти на истински зеленчуци, плуващи в масло, и картофено пюре с магданоз. За десерт топим резени плодове в разтопен шоколад, и се налага Цина да поръча втора порция, защото започвам да ям шоколада с лъжица.

— Е, с какво ще сме облечени за церемониите по откриването? — питам накрая, докато обирам последните остатъци шоколад от втория съд. — Миньорски лампи или огън? — Знам, че за обиколката с колесниците двамата с Пийта ще трябва да сме облечени в нещо, свързано с въглищата.

— Нещо от този род — казва той.

Идва време да облечем костюмите си за встъпителните церемонии и подготвителният ми екип се появява, но Цина ги отпраща с думите, че сутринта са свършили прекрасна работа и няма какво друго да се прави. Те отиват да си починат и за мое облекчение ме оставят в ръцете на Цина. Първо той вдига косата ми в сплетената прическа, която му показа майка ми, а после се залавя с грима. Миналата година ми сложи съвсем лек грим, за да може публиката да ме разпознае, когато изляза на арената. Но сега лицето ми почти не се вижда от драматичните ефекти и силните сенки. Високо извити вежди, остри скули, пламтящи очи, тъмночервени устни. Отначало костюмът изглежда измамно семпъл — тесен черен гащеризон, който ме покрива от врата до глезените. Цина слага на главата ми корона с форма на полумесец като онази, с която ме увенчаха след победата, но сега короната не е златна, а от тежък черен метал. После нагласява светлината в стаята така, че да имитира здрач, и натиска едно копче, вшито в плата върху китката ми. Поглеждам надолу смаяна, защото костюмът ми бавно оживява — отначало свети с мека златна светлина, но постепенно тя се преобразява в оранжево-червения цвят на горящи въглища. Изглеждам, сякаш съм покрита с пламтящи въглени — не, сякаш самата аз съм припламващ въглен, измъкнат направо от нашето огнище. Цветовете се менят, движат се и се сливат, също като горящи въглени.