Сюзан Колинс - Възпламеняване

А и защо? Вече се сбогувах с Гейл. Няма да го видя никога, това е сигурно. Нищо, което направя сега, няма да му причини страдание. Той няма да го види или ще си помисли, че играя пред камерите. Това поне едно бреме пада от плещите ми.

Служителят от Капитола носи топлото мляко и двамата с Пийта се отдръпваме един от друг. Той оставя на масата поднос с вдигаща пара керамична кана и две чаши.

— Донесох още една чаша — казва той.

— Благодаря.

— И сложих малко мед в млякото. За подслаждане. И щипка подправки — добавя той. Гледа ни, сякаш иска да каже още нещо, после леко поклаща глава и излиза заднешком от купето.

— Какво му става?

— Сигурно му е мъчно за нас — казва Пийта.

— Сигурно — повтарям аз и наливам млякото.

— Говоря сериозно. Хората в Капитола едва ли са много доволни от това, че ние, или другите победители, отново се връщаме в Игрите. Те се привързват към своите шампиони.

— Допускам, че ще превъзмогнат това чувство, щом почне да се лее кръв — невъзмутимо казвам аз. Ако нямам време за нещо, то е да се тревожа как ще се отразят Юбилейните игри върху настроението в Капитола. — Значи гледаш отново всички касети?

— Не целите. Прехвърлям ги напред-назад, за да видя кой с какви бойни техники си служи — казва Пийта.

— Коя е следващата касета?

— Избери си — казва Пийта и ми подава кутията.

Върху касетите е отбелязана годината на Игрите и името на победителя. Разравям се и изведнъж намирам една, която не сме гледали. От петдесетите игри. Това означава вторите Юбилейни. А името на победителя е Хеймич Абърнети.

— Тази не сме я гледали.

Пийта поклаща глава.

— Не. Знаех, че Хеймич не иска. Точно както и ние не искаме да гледаме нашите Игри. А тъй като и тримата сме в един и същ отбор, реших, че няма голямо значение.

— А имаш ли запис от двайсет и петите Игри? — питам аз.

— Не. Победителят, който и да е бил, сигурно отдавна е умрял, а Ефи ми изпрати само записи на победителите, срещу които може да ни се наложи да се изправим. — Пийта държи касетата с Хеймич и изглежда замислен. — Защо? Според теб трябва ли да я гледаме?

— Това са единствените Юбилейни игри, които имаме. Може да научим нещо важно за принципа им…

Притеснявам се. Струва ми се, че грубо ще нарушим личното пространство на Хеймич. Не знам защо се чувствам така, след като всичко това е публично достояние. Но се притеснявам. Признавам, че в същото време изпитвам и силно любопитство.

— Не е нужно да казваме на Хеймич, че сме гледали записа.

— Добре — съгласява се Пийта. Слага касетата във видеото, а аз се настанявам до него на кушетката с млякото, което е много вкусно с меда и подправките, и се потопявам в петдесетите Игри на глада. След химна показват как президентът Сноу изтегля плика за вторите Юбилейни игри. Изглежда по-млад, но също толкова отблъскващ. Той чете от квадратното листче със същия мрачно-тържествен глас и съобщава на Панем, че в чест на Юбилейните игри трибутите ще са двойно повече. После показват Жътвите в отделните окръзи и обявяват имената едно след друго.

Когато стигаме до Окръг 12, вече съм напълно смазана дори само от броя на децата, които отиват на сигурна смърт. Една жена съобщава имената в Окръг 12 — не е Ефи, но пак започва с: „Първо дамите!“ Тя съобщава името на едно момиче от Пласта — личи си по външността й — а после чувам и името: „Мейзилий Донър“.

— О-о! — възкликвам аз. — Приятелката на майка ми. — Камерата я намира в тълпата, вкопчена в две други момичета. Всичките руси. Всичките определено деца на търговци.

— Мисля, че едното момиче е майка ти — казва Пийта тихо. И е прав. Докато Мейзилий Донър храбро се освобождава от прегръдката и се отправя към сцената, зървам за миг мама на моята възраст и никой не е преувеличил красотата й. В ръката й се е вкопчило друго разплакано момиче, което изглежда точно като Мейзилий. Но прилича много и на още някой, когото познавам.

— Мадж — казвам.

— Майката на Мадж. Двете с Мейзилий са били близначки, или нещо от този род — казва Пийта. — Татко спомена това веднъж.

Сещам се за майката на Мадж. Съпругата на кмета Ъндърси. Която прекарва половината си живот, прикована на легло от ужасната болка, изолирана от света. Мисля си как никога не съм си давала сметка, че между двете с майка ми съществува тази връзка. Мисля си как Мадж се появи в онази снежна буря, за да донесе обезболяващото лекарство за Гейл. За брошката ми с форма на сойка-присмехулка и как тя означава нещо съвсем различно сега, когато знам, че предишната й собственичка е била лелята на Мадж, Мейзилий Донър, трибут, загинала на арената.