Сюзан Колинс - Възпламеняване

В историята на Игрите има седемдесет и пет победители. Петдесет и девет са още живи. Разпознавам много лица — познати са ми като трибути или ментори в предишни Игри или от записите на победителите, които наскоро проучвахме. Някои са толкова стари или състарени от болести, наркотици и алкохол, че не мога да ги позная. Както би могло да се очаква, най-много са професионалните трибути от окръг 1, 2 и 4. Но всеки окръг е успял да представи поне по един победител от двата пола.

Жътвите минават бързо. Пийта старателно поставя звездички до имената на избраните трибути в бележника си. Хеймич гледа с безизразно лице как приятелите му се качват на сцената. Ефи прави приглушени, тревожни коментари от рода на: „О, не и Сесилия“ или „Чаф винаги търси повод да се сбие“ и често въздиша.

Опитвам се да запечатам в паметта си останалите трибути, но както и миналата година, запомням много малко от тях. Това са надарените с класическа красота брат и сестра от Окръг 1, които станаха победители в две последователни години, когато бях малка. Брут, доброволец от Окръг 2, който трябва да е поне на четирийсет и очевидно няма търпение да се върне на арената. Финик, красивият младеж с бронзов цвят на косата от Окръг 4, който беше коронован като победител преди десет години на четиринайсетгодишна възраст. В Окръг 4 избират истерична млада жена с развяваща се коса, но на нейно място веднага се явява доброволка — осемдесетгодишна баба, която има нужда от бастун, за да стигне на сцената. После идва Джоана Мейсън, единствената жива победителка от Окръг 7 — преди няколко години тя спечели Игрите благодарение на това, че се преструваше на немощна. Жената от Окръг 8, която Ефи нарича Сесилия, на вид около трийсетгодишна, с усилие се отскубва от трите деца, които са се вкопчили в нея. Сред трибутите е и Чаф, мъж от Окръг 11 — за него знам, че е много близък приятел на Хеймич.

Извикват мен. После Хеймич. Пийта доброволно заема мястото му. Една от говорителките почти се просълзява, защото изглежда, че шансовете никога няма да бъдат на наша страна — на нас, обречените влюбени от Окръг 12. После се овладява и допълва, че „това сигурно ще са най-хубавите Игри досега!“.

Хеймич излиза от купето, без да каже нито дума, а Ефи прави няколко несвързани забележки за един или друг трибут, и ни пожелава лека нощ. Оставам на мястото си и гледам как Пийта откъсва страниците с победителите, които не са избрани.

— Защо не поспиш? — казва той.

Защото не мога да понеса кошмарите. Не и без теб , мисля си аз. Тази нощ те със сигурност ще бъдат ужасни. Но едва ли мога да помоля Пийта да дойде да спи при мен. Почти не сме се докосвали от онази вечер, когато бичуваха Гейл.

— Ти какво ще правиш? — питам.

— Ще прегледам бележките си още малко. За да имам ясна представа срещу какво сме изправени. Но утре ще ги видим заедно. Лягай си, Катнис.

Отивам да спя и наистина само след няколко часа се събуждам от кошмар, в който старицата от Окръг 4 се преобразява в едър гризач и разкъсва лицето ми. Сигурна съм, че пищях, но не идва никой. Нито Пийта, нито някой от служителите на Капитола. Обличам халат и се опитвам да успокоя тръпките, които полазват по тялото ми. Нямам сили да остана в купето си, затова решавам да отида и да потърся някой, който да ми приготви чай, горещ шоколад или нещо такова. Може би Хеймич е още буден. Със сигурност не спи.

Поръчвам топло мляко, най-успокояващото нещо, за което се сещам, на един от служителите. От купето с телевизора се носят гласове, влизам вътре и виждам Пийта. На канапето е поставена кутията със записи от предишни Игри на глада, която ни изпрати Ефи. Разпознавам епизода, в който победител стана Брут.

Пийта става и спира касетата.

— Не можеш да заспиш?

— Не и за дълго — отговарям аз и се загръщам по-плътно с халата при спомена за старицата, която се превръща в гризач.

— Искаш ли да ми разкажеш? — пита той. Понякога това помага, но аз само поклащам глава и ме обзема слабост — преследват ме лицата на хора, с които още не съм се борила.

Пийта протяга ръце и се хвърлям в обятията му. За пръв път, откакто обявиха Юбилейните игри, показва някаква емоция. През цялото това време приличаше повече на изключително взискателен и строг треньор, вечно ни подтикваше, вечно настояваше Хеймич и аз да тичаме по-бързо, да ядем повече, да опознаем по-добре врага си. Любов? Нямаше и помен от нея. Дори престана да се преструва, че сме приятели. Здраво обвивам ръце около шията му, преди да успее да ми нареди да правя лицеви опори или нещо подобно. Той ме притегля плътно към себе си и заравя лице в косата ми. От мястото, където устните му едва докосват врата ми, се излъчва топлина и бавно се разнася из останалата част от тялото ми. Усещането е толкова хубаво, толкова невероятно хубаво, че няма аз да съм тази, която ще се отдръпне първа.