Сюзан Колинс - Възпламеняване

— Как го направи? — питам слисана.

— Двамата с Порша с часове се взирахме в огъня — казва Цина. — Погледни се сега.

Той ме обръща с лице към огледалото, за да възприема цялостния ефект. Това, което ме гледа отсреща, не е момиче, нито дори жена, а някакво неземно същество, като че ли излязло от вулкана, който унищожи толкова много трибути в Юбилейните игри, спечелени от Хеймич. Черната корона сега изглежда нажежена до червено и хвърля странни сенки върху драматично гримираното ми лице. Катнис, огненото момиче, е изоставила красивите пламъчета, украсените със скъпоценни камъни рокли, полите, напомнящи меката светлина на свещ. Тя е смъртоносна като самия огън.

— Мисля… че точно това ми беше нужно, за да се изправя срещу другите.

— Да, розовото червило и панделките са вече в миналото — казва Цина, а после докосва копчето на китката ми и костюмът изгасва. — Да не изтощаваме батериите. Този път, когато се качиш на колесницата, никакво махане с ръка, никакви усмивки. Искам да гледаш право напред, сякаш цялата публика е недостойна за вниманието ти.

— Най-после нещо, което ми се отдава — отговарям аз.

Цина трябва да се погрижи за още някои неща, затова решавам да сляза в приземния етаж на Центъра за преобразяване, където е сборното място за трибутите и колесниците им преди церемониите по откриването. Надявам се да заваря там Пийта и Хеймич, но тях още ги няма. За разлика от миналата година, когато всички трибути бяха едва ли не залепени за колесниците си, сцената е много оживена. Победителите, както трибутите от съответната година, така и техните ментори, са се събрали на групички и си говорят. Разбира се, всички те се познават помежду си, но аз не познавам никого, пък и не съм човек, който би тръгнал наоколо да се представя на останалите. Затова галя по шията един от конете на моята колесница и се опитвам да остана незабелязана.

Не се получава.

Чувам хрускането преди да видя, че някой е застанал до мен, и се обръщам. Прочутите морскозелени очи на Финик ме гледат от няколко сантиметра разстояние. Той пъха бучка захар в устата си и се обляга на коня ми.

— Здравей, Катнис — казва Финик така, сякаш се познаваме от години, когато всъщност никога не сме се срещали.

— Здравей, Финик — казвам също толкова небрежно, макар че близостта му ме кара да се чувствам неудобно, най-вече защото тялото му е почти голо.

— Искаш ли бучка захар? — казва той и протяга към мен пълна шепа. — Уж е за конете, но какво пък? Те дълги години ще ядат захар, докато ние двамата с теб… видим ли нещо сладко, най-добре бързо да си го хапнем.

Финик Одеър е нещо като жива легенда в Панем. Откакто спечели шейсет и петите Игри на глада едва на четиринайсет години, той си остава сред най-младите победители. Финик е от Окръг 4 и е професионален трибут, затова имаше всички шансове да спечели, но онова, което никой треньор не може да претендира, че му е дал, е изключителната му красота. Висок, атлетичен, със златиста кожа, бронзова коса и невероятни очи. Докато другите трибути от онази година едва успяваха да получат като подарък шепа зърно или няколко кибритени клечки, на Финик никога не му липсваше нищо — нито храна, нито лекарства, нито оръжия. Мина седмица, преди съперниците му да осъзнаят, че именно той е човекът, когото трябва да убият, но беше твърде късно. Той вече си служеше добре с копията и ножовете, които беше намерил в Рога на изобилието. Когато получи сребърен парашут с тризъбец — може би най-скъпият подарък, който съм виждала да изпращат на арената — битката беше предрешена. Поминъкът на Окръг 4 е риболовът. Финик беше прекарал целия си живот в морето, в лодката. Тризъбецът беше естествено, смъртоносно продължение на ръката му. Той изплиташе мрежа от някакви лиани, хващаше в нея противниците си, пронизваше ги с тризъбеца си и след броени дни короната беше негова.

Оттогава насам гражданите на Капитола го обожават.

Те обаче нямаше как да му се наслаждават през първите една-две години, защото още беше много млад. Но откакто навърши шестнайсет, той прекарва престоя си в Капитола, преследван от ревностни обожатели. Никой не запазва благоволението му за дълго. По време на ежегодното си посещение Финик влиза в четири-пет любовни авантюри. Стари или млади, прекрасни или обикновени, богати или много богати, той им прави компания и приема екстравагантните им подаръци, но никъде не се задържа, а отиде ли си веднъж, вече не се връща.

Няма спор, че Финик е един от най-зашеметяващите и сексапилни хора на планетата. Но мога честно да кажа, че за мен никога не е бил привлекателен. Може би защото е прекалено красив или прекалено лесно достъпен, а може би защото много бързо бих го загубила.