Сюзан Колинс - Възпламеняване

— Така е по-добре.

Озоваваме се в един и същ асансьор с нея и през цялото пътуване до седмия етаж тя си приказва с Пийта за картините му, докато светлината от все още проблясващия му костюм хвърля отблясъци върху голите й гърди. Когато тя слиза, не го поглеждам, но знам, че той се хили. Блъскам ръката му настрани, когато вратите се затварят зад Чаф и Сийдър и оставаме сами, а той избухва в смях.

— Какво има? — питам аз, като се обръщам рязко към него.

— Това е заради теб, Катнис. Не разбираш ли? — казва той.

— Кое е заради мен? — питам.

— Причината всички да се държат така. Финик с неговите бучки захар, целувката на Чаф и цялата тази история с разсъбличането на Джоана. — Той безуспешно се мъчи да възприеме по-сериозен тон. — Правят си майтап с теб, защото си толкова… нали знаеш.

— Не, не знам — казвам аз. И наистина нямам представа за какво говори.

— Същото е, както когато не искаше да ме гледаш гол на арената, макар че бях полумъртъв. Ти си толкова… невинна — казва той накрая.

— Не съм! — възкликвам. — През последната година само дето не ти разкъсвам дрехите всеки път, когато наблизо има камера!

— Да, но… искам да кажа, за Капитола ти си чиста и непорочна — казва той, като явно се опитва да ме умилостиви. — За мен ти си съвършена. Те просто те дразнят.

— Не, те ми се подиграват, а също и ти! — казвам.

— Не. — Пийта поклаща глава, но все още потиска усмивката си. Сериозно преосмислям въпроса кой би трябвало да излезе жив от тези Игри, когато вратите на другия асансьор се отварят.

Към нас се присъединяват Хеймич и Ефи, които изглеждат доволни от нещо. След това изражението на Хеймич става свирепо.

Едва се сдържам да питам: Какво направих сега? , но виждам, че той се взира в нещо зад мен при входа на трапезарията.

Ефи примигва в същата посока, после казва бодро:

— Изглежда, че тази година са ви осигурили подхождаща си двойка помощници.

Обръщам се и виждам червенокосото момиче-авокс, което се грижеше за мен миналата година преди началото на Игрите. Мисля си колко хубаво е да имам приятелка тук. Забелязвам, че и младият мъж до нея, също авокс, е с червена коса. Сигурно това има предвид Ефи с „подхождаща си двойка“.

После през тялото ми преминава ледена тръпка. Защото и него го познавам. Не от Капитола, а от дългите години, през които сме водили непринудени разговори в „Таласъма“ и сме си разменяли шеги, докато ядем супата на Мазната Сае. Спомням си и кога го видях за последен път — гледах как лежи в безсъзнание на площада, докато животът изтичаше от Гейл заедно с кръвта му.

Новият ни авокс е Дарий.

Хеймич стисва китката ми, сякаш предусеща следващия ми ход, но аз съм толкова безмълвна, колкото и Дарий, след това което са му причинили инквизиторите от Капитола. Веднъж Хеймич ми каза, че правели нещо с езиците на авоксите, за да не могат никога да проговорят. Мислено чувам закачливия и бодър глас на Дарий, който подмята някаква шега към мен от другия край на „Таласъма“. Но не защото иска да ми се подиграва, както се държат сега с мен другите трибути, а защото изпитвахме искрена взаимна симпатия. Ако Гейл можеше да го види…

Знам, че всяко движение, което направя, всичко, с което покажа, че съм го разпознала, само ще му навлече наказание. Затова просто се гледаме в очите. Дарий, който сега е ням роб, и аз, която сега съм тръгнала на смърт. А и какво бихме могли да си кажем? Че на всеки от нас му е мъчно за другия? Че ни боли за болката на другия? Че е хубаво, задето сме се познавали?

Не, Дарий едва ли е много доволен от това, че ме е познавал. Ако не бях се изправила пред Тред, Дарий нямаше да излезе напред да спасява Гейл. Нямаше да е авокс. И по-точно, нямаше да е моят авокс , защото е съвсем очевидно, че президентът Сноу го е поставил там заради мен.

Извивам китката си, за да я освободя от хватката на Хеймич, тръгвам по коридора към старата си спалня, влизам и заключвам вратата. Сядам на леглото си, с лакти върху коленете, опряла чело върху юмруците си, и гледам светещия си костюм в тъмнината. Представям си, че съм в старата ни къща в Окръг 12, сгушена до огъня. Батериите се изтощават и костюмът бавно става отново черен.

Ефи чука на вратата да ме повика за вечеря, ставам и си събличам костюма, сгъвам го внимателно и го оставям на масата заедно с короната си. В банята отмивам тъмните ивици грим от лицето си. Обличам се с обикновена риза и панталони и тръгвам към трапезарията.

Не си спомням почти нищо от вечерята, освен че Дарий и червенокосото момиче ни сервират. На масата са Ефи, Хеймич, Цина, Порша и Пийта и предполагам, че говорят за церемониите по откриването. Но помня едно нещо — нарочно събарям на пода чиния с грах и преди някой да успее да ме спре, се навеждам да събера зърната. Дарий е точно до мен, когато преобръщам чинията, и за кратко двамата сме един до друг, скрити от погледа на другите, докато събираме граха. Само за миг ръцете ни се докосват. Усещам кожата му, груба под мазния сос от ястието. В силното, отчаяно стискане на пръстите ни се съдържат всички думи, които никога няма да изречем. В този момент Ефи се разкряква зад гърба ми: „Това не е твоя работа, Катнис!“, и пускаме ръцете си.