Сюзан Колинс - Възпламеняване

Отказвам предложението:

— Не, благодаря. Обаче с удоволствие бих взела назаем тоалета ти някой път.

Той е обвит в златна мрежа, стратегически завързана на възел при слабините му, така че технически не може да се каже, че е съвсем гол, но е възможно най-близо до това състояние. Сигурна съм, че според стилиста му колкото повече от Финик вижда публиката, толкова по-добре.

— Направо ме ужасяваш в този костюм. Какво стана с хубавите роклички като на малко момиче? — пита той. Съвсем леко навлажнява устните си с език. Вероятно това подлудява повечето хора. Но по някаква причина се сещам единствено за стария Крей, който точи лиги по някоя бедна, умираща от глад млада жена.

— Омаляха ми — казвам аз.

Финик хваща яката на костюма ми и я опипва с пръсти.

— Много е лошо това с Юбилейните игри. Можеше да преуспееш като бандит в Капитола. Бижута, пари, каквото поискаш.

— Не обичам бижута, а имам повече пари, отколкото ми трябват. Като стана дума, ти за какво харчиш твоите, Финик? — питам.

— О, от години не съм се занимавал с такова скучно нещо като парите — казва Финик.

— Тогава как ти плащат за удоволствието от компанията ти? — питам аз.

— С тайни — казва тихо той. Накланя глава към мен, така че устните му почти докосват моите. — А ти, огнено момиче? Имаш ли тайни, които да си заслужават времето ми?

По някаква глупава причина се изчервявам, но се заставям да не отстъпвам:

— Не, аз съм като отворена книга — прошепвам в отговор. — Изглежда, че всеки знае тайните ми, преди самата аз да съм ги научила.

Той се усмихва:

— За нещастие мисля, че това е вярно. — Той отмества поглед настрани. — Идва Пийта. Съжалявам, че се налага да отложите сватбата си. Знам колко съкрушително трябва да е това за теб. — Той хвърля още една бучка захар в устата си и бавно се отдалечава.

Пийта застава до мен, облечен в костюм като моя.

— Какво искаше Финик Одеър? — пита той.

Обръщам се, допирам устни до неговите и спускам клепачи, като имитирам Финик:

— Предложи ми бучка захар и поиска да научи всичките ми тайни — казвам с най-прелъстителния си глас.

Пийта се разсмива.

— Уф! Наистина ли?

— Наистина — отговарям аз. — Ще ти разкажа още, когато по кожата ми престанат да лазят тръпки.

— Мислиш ли, че и ние щяхме да свършим така, ако само един от нас беше спечелил? — пита той, като оглежда другите победители. — Да станем част от този цирк?

— Сигурно. Особено ти — казвам.

— О-о! И защо особено аз? — усмихва се той.

— Защото ти имаш слабост към красивите неща, а аз не — казвам с чувство на превъзходство. — Капитолът щеше да те оплете в мрежите си и щеше напълно да пропаднеш.

— Да умееш да забелязваш красотата не е слабост — посочва Пийта. — Освен може би когато става дума за теб. — Музиката започва, виждам как широките врати се отварят, за да пропуснат първата колесница, и чувам рева на тълпата. — Ще тръгваме ли? — Той ми подава ръка, за да ми помогне да се кача в колесницата.

Качвам се и го издърпвам след себе си.

— Не мърдай — казвам аз и му оправям короната. — Виждал ли си костюма си включен? Отново ще бъдем неотразими.

— Абсолютно. Но Порша казва, че трябва да се държим на положение. Никакво махане с ръка, нищо — казва той. — Виждаш ли ги някъде?

— Не. — Обхождам с поглед процесията от колесници. — Може би е най-добре да тръгваме и да включим светлината на костюмите си. — Правим го и когато започваме да проблясваме, виждам как хората сочат към нас и ни обсъждат. Става ясно, че пак ще се превърнем в сензацията на встъпителните церемонии. Почти на вратата сме. Оглеждам се, но никъде не виждам нито Порша, нито Цина, които миналата година бяха с нас чак до последния миг. — Трябва ли да се държим за ръце тази година? — питам.

— Предполагам, че са оставили сами да решим — казва Пийта.

Вглеждам се в тези сини очи, които никакво количество драматичен грим не може да направи истински смъртоносни, и си спомням как точно преди година бях готова да го убия. Убедена, че той се опитва да ме убие. Сега всичко е точно обратното. Твърдо решена съм да го спася, като знам, че цената за това ще бъде собственият ми живот, но онази част от мен, която не е толкова смела, колкото би ми се искало, се радва, че до мен е Пийта, а не Хеймич. Без повече приказки се хващаме за ръка. Разбира се, че ще влезем в играта като едно цяло.

Гласът на тълпата се извисява в един всеобщ крясък, когато излизаме на гаснещата вечерна светлина, но никой от двама ни не реагира. Аз приковавам очи върху някаква точка в далечината и се държа сякаш няма публика, сякаш няма истерия. Поглеждам за миг образите ни върху огромните екрани — ние сме не просто красиви, ние сме мрачни и могъщи. Не, нещо повече. Ние, обречените влюбени от Окръг 12, които страдахме толкова много и се наслаждавахме толкова малко на хубавите страни от победата си, не се стремим към благоволението на почитателите, не ги удостояваме с усмивките си, нито улавяме целувките им. Ние сме непримирими.