Сюзан Колинс - Възпламеняване

— Знам, че в Осми сте имали бунт.

— Да, ето защо трябваше да се махнем — казва Туил.

— Е, сега вече сте се махнали. Какво смятате да правите? — питам.

— Тръгнали сме към Окръг 13 — отвръща Туил.

— Тринайсет ли? — казвам. — Няма Окръг 13. Беше взривен и заличен от картата.

— Преди седемдесет и пет години — казва Туил.

Бони пристъпва от крак на крак, подпряна на патерицата си, и трепва.

— Какво ти е на крака? — питам аз.

— Изкълчих си глезена. Ботушите са ми много големи — казва Бони.

Прехапвам устна. Инстинктът ми подсказва, че казват истината. А зад тази истина има много информация, до която ми се иска да се добера. Все пак пристъпвам напред и прибирам оръжието на Туил, преди да сваля лъка си. После се поколебавам за момент, като се сещам за един друг ден в тази гора, когато двамата с Гейл гледахме как един ховъркрафт се появява изневиделица и залавя двама бегълци от Капитола. Момчето беше пронизано с копие и убито. Колкото до червенокосото момиче, когато отидох в Капитола, открих, че е осакатено и превърнато в няма прислужница, в авокс.

— Някой преследва ли ви?

— Едва ли. Сигурно си мислят, че сме загинали при експлозията във фабриката — казва Туил. — Само по една щастлива случайност не загинахме.

— Добре, да влезем вътре — казвам аз и посочвам към къщата. Влизам след тях вътре, като нося оръжието.

Бони се насочва право към огнището и се отпуска върху една наметка от тези, които носят миротворците, разстлана пред него. Протяга ръце към слабия пламък, който гори в единия край на овъглен пън. Кожата й е толкова бледа, че е полупрозрачна и виждам как огънят проблясва през плътта й. Туил се опитва да нагласи наметката, която сигурно е нейна, около раменете на треперещото момиче.

Върху пепелта е сложена срязана наполовина консервена кутия — краищата са назъбени и изглеждат опасно. В нея има шепа борови иглички, които се запарват във вода.

— Чай ли си правите?

— Нещо подобно. Някой правеше чай от борови иглички в Игрите на глада преди няколко години. Поне ми се стори, че бяха борови иглички — намръщено казва Туил.

Спомням си Окръг 8 — грозен градски пейзаж, отвсякъде се издигат индустриални пушеци, хората живеят в разнебитени блокове. Не се виждаше дори стръкче трева. Никаква възможност да опознаят природата. Истинско чудо е, че тези двете са стигнали толкова далече.

— Без храна ли останахте? — питам.

Бони кимва:

— Взехме каквото можехме, но храната беше толкова малко. Свърши преди доста време.

Потрепването в гласа й слага край на подозренията ми. Тя е просто едно недохранено, ранено момиче, което бяга от Капитола.

— Е, днес извадихте късмет — казвам аз и пускам ловната си чанта на пода.

Хората из целия окръг гладуват, а ние все пак имаме повече от достатъчно. Затова разгърнах дейността си. Имам си собствени приоритети: семейството на Гейл, мазната Сае, някои търговци от „Таласъма“, които бяха принудени да се откажат от дейността си. Майка ми си има други хора, главно пациенти, на които иска да помогне. Тази сутрин нарочно препълних с храна ловната чанта, тъй като знаех, че майка ми ще види намалелите запаси в килера и ще предположи, че обикалям домовете на гладните. Всъщност си откупвах време, за да отида до езерото, без да я тревожа. Имах намерение да разнеса храната на връщане, но сега виждам, че това няма да стане.

Изваждам от чантата две пресни хлебчета с пласт запечено отгоре сирене. Откакто Пийта разбра, че са ми любимите, имаме постоянен запас от такива хлебчета. Подхвърлям едно на Туил, но ставам и слагам другото в скута на Бони, тъй като в момента координацията между ръката и очите й изглежда малко несигурна, а не искам хлебчето да падне в огъня.

— О-о… — казва Бони. — О, всичко това за мен ли е?

Нещо в мен се свива мъчително, когато си спомням един друг глас, този на Ру. На арената. Когато й дадох бутчето на дивата гъска. „О, никога не са ми давали цяло бутче“. Недоверието на хронично гладните.

— Да, изяж го цялото — казвам аз. Бони държи хлебчето, сякаш още не може да повярва, че е истинско, а после забива зъби в него отново и отново, неспособна да спре. — По-добре ще е, ако дъвчеш. — Тя кимва, като се опитва да яде по-бавно, но знам колко е трудно, когато усещаш такава празнота в стомаха. — Мисля, че чаят ви е готов. — Изваждам тенекиената кутия от огъня. Туил вади от раницата си две тенекиени чаши и аз ги пълня с чай и ги оставям на пода да изстинат. Те се притискат една към друга, ядат, духат чая и отпиват малки, горещи глътки, докато аз стъквам огъня. Изчаквам, докато започнат да облизват мазнината от пръстите си и питам: