Сюзан Колинс - Възпламеняване

— Майка ми ще изпрати нещо за Поузи.

Когато вече сме навън, се обръщам към Пийта:

— Ти се прибирай. Аз искам да се отбия до „Таласъма“.

— Ще дойда с теб — казва той.

— Не. Създадох ти достатъчно неприятности.

— И като избягвам да се разхождам покрай „Таласъма“… всичките ми проблеми ще се уредят? — Той се усмихва и ме хваща за ръка. Двамата заедно тръгваме по криволичещите улички на Пласта и стигаме до горящата сграда. Дори не са си направили труда да оставят миротворци на пост около нея. Знаят, че никой няма да се опита да гаси пожара.

Горещината от пламъците разтапя снега наоколо и по обувките ми се стича черна струя.

— Заради целия този въглищен прах от едно време е — казвам аз. Наслоил се е във всеки ъгъл и всяка пролука. Набил се е в дъските на пода. Чудното е, че това място не е хвръкнало във въздуха по-рано. — Искам да проверя как е Мазната Сае.

— Не днес, Катнис. Не мисля, че ще помогнем на някого с появяването си — казва той.

Връщаме се на площада. Купувам няколко кексчета от бащата на Пийта, докато те двамата си говорят за времето. Никой не споменава отвратителните инструменти за мъчения само на метри от входната врата. Последното, което забелязвам, докато си тръгваме от площада, е, че не разпознавам нито едно от лицата на миротворците.

Минават дни и положението все повече се влошава. Мините остават затворени в продължение на две седмици, а дотогава половината Окръг 12 вече гладува. Броят на децата, които вземат тесери срещу подпис, се повишава рязко, но те често не получават дажбите, което им се полагат. Започва недостиг на храна и дори онези, които имат пари, излизат от магазините с празни ръце. Когато мините отварят отново, надниците са намалени, работното време — удължено, а миньорите биват изпращани на скандално опасни работни места. Очакваната с нетърпение храна, обещана за Деня на колетите, пристига развалена и проядена от мишки. Съоръженията на площада се използват активно, влачат хората там и ги наказват за нарушения, на които толкова дълго никой не е обръщал внимание, че сме забравили, че са незаконни.

Гейл се прибира вкъщи без повече разговори за бунт между нас. Не се съмнявам обаче, че всичко, което ще види, само ще засили решимостта му да отвърне на удара. Трудностите в мините, измъчените тела на площада, гладът върху лицата на близките му. Рори е започнал да взема тесери срещу подпис — нещо, за което Гейл дори не говори, — но това пак не е достатъчно при постоянната оскъдица и непрекъснато покачващата се цена на храната.

Единственият светъл лъч е, че убеждавам Хеймич да наеме Хейзъл като икономка, резултатът от което е известна допълнителна сума пари за нея и сериозно подобрение в стандарта на живот на Хеймич. Странно е да вляза в къщата му и да я намеря свежа и чиста, докато на печката се топли ядене. Той почти не забелязва, защото води съвсем различна битка. Пийта и аз се помъчихме да му даваме на части концентрата, който имахме, но той почти свърши, а последния път, когато видях Рипър, тя беше окована на позорния стълб.

Чувствам се като парий, когато вървя по улиците. Сега на публични места всички ме избягват. Но вкъщи не ми липсва компания. Непрекъснато водят болни и ранени в нашата кухня при майка ми, която отдавна е престанала да взема пари за услугите си. Запасът й от лекарства обаче така намалява, че скоро снегът ще е единственото, с което ще разполага, за да лекува пациентите си.

Гората, разбира се, е забранена територия. Абсолютно. Категорично. Сега дори Гейл не оспорва това. Но една сутрин аз го правя. И не пълната с болни и умиращи хора къща, разкървавените гърбове, децата с изпити лица, маршируващите ботуши или вездесъщата мизерия ме подтикват да се промъкна под оградата. А пристигането на сандък със сватбени рокли една вечер с бележка от Ефи, която гласи, че президентът Сноу лично ги е одобрил.

Сватбата. Той наистина ли планира да доведе тази история докрай? Каква ли цел преследва с това извратеният му мозък? Дали е заради населението на Капитола? Беше обещана сватба, значи ще има сватба. А после ще ни убие? Като назидание за окръзите? Не знам. Не мога да схвана логиката на поведението му. Мятам се и се въртя в леглото, докато вече не мога да издържам. Трябва да се махна оттук. Поне за няколко часа.

Ровя из гардероба и накрая намирам подплатения зимен екип, който Цина ми направи за свободното време през Турнето на победата. Непромокаеми ботуши, скиорски костюм, който ме покрива от горе до долу, термални ръкавици. Обичам старите си ловни дрехи, но това високотехнологично облекло е по-подходящо за прехода, който планирам за днес. Слизам на пръсти долу, пълня ловната чанта с храна и се измъквам безшумно от къщата. Прокрадвам се по странични улици и задни алеи, и стигам до слабото място в оградата, най-близко до магазина на месарката Руба. Тъй като много работници пресичат оттук, за да стигнат до мините, снегът е осеян със следи от стъпки. Моите ще останат незабелязани. При всички усилия за повишаване на сигурността, които положи, Тред не е обърнал голямо внимание на оградата, може би защото е смятал, че лошото време и дивите животни са достатъчни да накарат хората да си стоят на сигурно място вътре. За всеки случай, веднага щом се промъквам под оградата, заличавам следите си, а по-нататък дърветата ги скриват вместо мен.