Сюзан Колинс - Възпламеняване

Преди да сляза, за да се изправя пред този нов живот обаче, си давам известно време, за да се помъча да осъзная какво ще означава той. Преди по-малко от ден бях готова да се отправя в гората заедно с любимия си посред зима с ясното съзнание, че Капитолът най-вероятно ще ни преследва. Несигурно начинание, в най-добрия случай. Но сега се обвързвам с нещо още по-рисковано. Опълчването срещу Капитола със сигурност ще доведе до бърз ответен удар от тяхна страна. Трябва да приема, че всеки момент могат да ме арестуват. На вратата ще се почука, като онова почукване снощи, и отряд миротворци ще ме извлече навън. Може би ще ме измъчват. Ще ме обезобразят. Ще пронижат черепа ми с куршум на градския площад, ако имам късмет да умра толкова бързо. Капитолът разполага с безброй изобретателни начини да убива хората. Представям си всичко това и ме обзема ужас, но нека погледнем нещата в очите: тези мисли отдавна се въртят в главата ми. Бях трибут в Игрите. Получих заплаха от президента. Удариха ме с камшик през лицето. Вече съм мишена.

Сега идва по-трудната част. Трябва да приема факта, че може би семейството и приятелите ми ще споделят тази участ. Прим. Само като си помисля за Прим, цялата ми решителност се изпарява. Моя работа е да я закрилям. Издърпвам одеялото над главата си и дишам толкова учестено, че изразходвам целия кислород и започвам да се задъхвам от недостиг на въздух. Не мога да позволя на Капитола да направи нещо на Прим.

А после изведнъж осъзнавам. Те вече са го направили. Убиха баща й в онези ужасни мини. Гледаха безучастно, докато тя едва не умря от глад. Избраха я за трибут, после я принудиха да гледа как сестра й се бие до смърт в Игрите. Тя понесе далеч по-тежки удари, отколкото аз на дванайсет години. А дори това бледнее в сравнение с живота на Ру.

Избутвам одеялото и вдишвам студения въздух, който полъхва от прозорците.

Прим… Ру… не са ли те истинската причина, поради която трябва да опитам да се боря? Защото онова, което им бе причинено, е толкова лошо, толкова неоправдано, толкова отвратително, че не съществува избор? Защото никой няма право да се отнася по този начин към тях?

Да. Точно това трябва да помня, когато има опасност да се парализирам от страх. Каквото и да се каня да направя, каквото и да е принуден някой от нас да понася, то е заради тях. На Ру вече никой не може да помогне, но може би не е твърде късно за онези пет детски лица, които гледаха с надежда към мен от площада в Окръг 11. Не е твърде късно за Рори, Вик и Поузи. Не е твърде късно за Прим.

Гейл е прав. Ако хората имат нужната смелост, може би сега е моментът. Прав е също и че щом съм задействала нещата, съм длъжна да направя нещо. Макар да нямам представа какво точно е то. Но решението да не бягам е изключително важна първа стъпка.

Вземам си душ и тази сутрин не съставям мислено списъци със запаси за оцеляване сред пустошта, а се опитвам да проумея как са организирали бунта в Окръг 8. Толкова много хора така открито на бунт срещу Капитола. Дали изобщо е било планирано, или просто е изригнало от години на омраза и ненавист? Какво можем да направим тук? Дали хората от Окръг 12 ще участват или ще заключат вратите си? Вчера площадът се опразни много бързо след бичуването на Гейл. Но не е ли причината в това, че всички се чувстваме безсилни и нямаме представа какво да направим? Имаме нужда някой да ни поведе и да ни покаже, че това е възможно. Струва ми се, че този човек едва ли съм аз. Може и да съм послужила като катализатор на бунта, но един водач би трябвало да е дълбоко убеден човек, а самата аз чак сега почвам да мисля по този начин. Трябва да е някой с несломим дух, а аз все още полагам огромни усилия дори само за да намеря кураж в себе си. Някой, който си служи ясно и убедително с думите, а на мен толкова лесно ми се връзва езикът.

Думи. Мисля си за думите и това ме подсеща за Пийта. Как хората приемат с готовност всичко, което казва. Обзалагам се, че ако реши, може да подтикне всяка тълпа към действие. Може да намери какво да каже. Но съм сигурна, че тази идея никога не му е минавала през ума.

Долу намирам майка ми и Прим да се грижат за упоения Гейл. Ако се съди по изражението му, ефектът на лекарството вече отминава. Подготвям се за нов скандал, но се мъча да говоря спокойно:

— Не можеш ли да му сложиш още една инжекция?

— Ще му сложа, ако е необходимо. Мислехме първо да опитаме със снежен компрес — казва майка ми. Свалила му е превръзките. Гърбът му излъчва почти видима топлина. Тя слага чиста превръзка върху възпалените рани и кимва на Прим.