Сюзан Колинс - Възпламеняване

Прим се приближава, като разбърква нещо, което прилича на голяма купа със сняг. Снегът обаче има бледозеленикав оттенък и излъчва приятен, чист аромат. Снежен компрес. Тя внимателно започва да изсипва с лъжица сместа върху превръзката. Почти чувам съскането върху измъчената кожа на Гейл при контакта със снежната смес. Миглите му потрепват и той отваря озадачено очи, а после въздиша с облекчение.

— Голям късмет е, че има сняг — казва майка ми.

Мисля си какво ли е да се възстановяваш от бичуване посред лято, когато е ужасно горещо, а от крана тече само топла вода.

— Какво правиш през горещите месеци? — питам я аз.

Тя се намръщва и между веждите й се появява дълбока бръчка:

— Гоня мухите.

При тази мисъл ми се обръща стомахът. Тя пълни една носна кърпа със сместа за снежния компрес и аз я притискам към отока на бузата си. Болката веднага намалява. Причината е в студенината на снега, да, но и сместа от билки, която майка ми е добавила, също помага.

— Ох. Прекрасно. Защо не му сложи този компрес снощи?

— Нужно беше раната първо да се успокои — казва тя.

Не знам точно какво означава това, но щом помага, коя съм аз, че да поставям под въпрос действията й? Майка ми знае какво прави. Усещам как ме пробожда угризение заради вчера, заради ужасните неща, които й крещях, докато Пийта и Хеймич ме извлякоха от кухнята.

— Извинявай. Задето ти се разкрещях вчера.

— И по-лоши неща съм чувала — казва тя. — Виждала си как реагират хората, когато техен любим човек се мъчи.

Любим човек. При тези думи езикът ми става безчувствен, сякаш е обвит със снежен компрес. Разбира се, аз обичам Гейл. Но каква обич има предвид тя? Какво имам предвид аз, когато казвам, че обичам Гейл? Не знам. Наистина го целунах снощи, в момент, когато емоциите ми бяха доста буйни. Но съм сигурна, че той не го помни. Или помни? Надявам се, че не. Ако помни, всичко само ще се усложни още повече, а аз наистина не мога да мисля за целувки, когато ми предстои да организирам бунт. Леко разтърсвам глава, за да я проясня.

— Къде е Пийта?

— Прибра се вкъщи, когато те чу да се размърдваш. Заради бурята искаше да нагледа къщата си — отговаря майка ми.

— Дали се е прибрал благополучно? — питам аз. В снежната буря може да се изгубиш на метри от дома си и да поемеш по съвсем друг път.

— Защо не му се обадиш и не провериш? — казва тя.

Влизам в кабинета — стая, която до голяма степен избягвам след срещата с президента Сноу — и набирам номера на Пийта. След няколко позвънявания той отговаря.

— Хей. Просто исках да се уверя, че си се прибрал — казвам аз.

— Катнис, живея през три къщи от теб.

— Знам, но в това време и всичко останало…

— Е, добре съм. Благодаря, че провери. — Настъпва продължителна пауза. — Как е Гейл?

— Добре. В момента майка ми и Прим му слагат снежен компрес.

— А лицето ти? — пита той.

— И аз си сложих компрес. Днес виждал ли си Хеймич?

— Отбих се да проверя как е. Мъртвопиян. Но запалих камината и му оставих хляб.

— Исках да говоря с… и с двама ви. — Не смея да добавя нещо повече по телефона, който със сигурност се подслушва.

— Вероятно ще трябва да почакаш, докато времето се оправи — казва той. — И без друго преди това няма да се случи нищо особено.

— Не, няма — съгласявам се аз.

На бурята й трябват два дни да изчерпи силите си, като ни оставя със снежни преспи, толкова високи, че стигат над главата ми. Минава още един ден, преди да разчистят пътеката от Градчето на победителите до площада. През това време помагам в лечението на Гейл, налагам бузата си със снежни компреси и се мъча да си припомня всичко, което знам за бунта в Окръг 8, защото може да ни е полезно. Отокът на лицето ми спада, но оставам със сърбяща, зарастваща рана и много насинено око. Все пак при първата попаднала ми възможност се обаждам на Пийта, за да проверя дали иска да дойде с мен в града.

Събуждаме Хеймич и го завличаме заедно с нас. Той роптае, но по-малко от обикновено. Всички знаем, че трябва да обсъдим случилото се и най-опасно е да го правим в домовете си. Проговаряме едва след като сме се отдалечили достатъчно от Градчето. Оглеждам подозрително триметровите снежни стени, издигащи се от двете страни на разчистената тясната пътека и се чудя дали ще рухнат върху нас.

Най-после Хеймич нарушава мълчанието:

— Значи всички се отправяме в голямата неизвестност, така ли? — пита ме той.

— Не — казвам аз. — Вече не.

— Значи откри грешките в плана си, а, скъпа? — пита той. — Някакви нови идеи?