Сюзан Колинс - Възпламеняване

Къпините. Осъзнавам, че отговорът на въпроса коя съм се крие в онази шепа отровни плодове. Ако съм ги извадила да спася Пийта, защото знаех, че всички ще ме презират, когато се върна без него, тогава съм жалко същество. Ако съм ги извадила, защото го обичам, пак съм егоцентрична, макар че може да ми се прости. Но ако съм ги извадила, за да се опълча срещу Капитола, аз съм достоен човек. Проблемът е, че не знам точно какво ставаше в мен в онзи момент.

Възможно ли е хората в окръзите да са прави? Че това е било акт на бунт, макар и несъзнателен? Защото някъде дълбоко в себе си знам, че не е достатъчно да се спася себе си, семейството и приятелите си, като избягам. Дори и да можех. Това не би поправило нищо. Не би попречило хората да бъдат измъчвани, както Гейл днес.

Животът в Окръг 12 всъщност не е толкова различен от живота на арената. В определен момент трябва да престанеш да бягаш, да се обърнеш и да се изправиш срещу онзи, който иска да те убие. Трудното е да намериш смелост за това. Е, за Гейл не е трудно. Той е бунтовник по рождение. А аз съм тази, която крои планове за бягство.

— Толкова съжалявам — прошепвам аз. Навеждам се и го целувам.

Миглите му потрепват и той ме поглежда със замъглен от опиатите поглед:

— Здрасти, Катнип.

— Здрасти, Гейл — казвам аз.

— Мислех, че досега вече ще си заминала — казва той.

Възможностите ми за избор са прости. Мога да умра като плячка в гората или да умра тук, до Гейл.

— Никъде няма да ходя. Ще остана и ще предизвикам всевъзможни неприятности.

— И аз — казва Гейл. Едва успява да се усмихне, преди лекарствата да го потопят отново в безсъзнание.

Някой разтърсва рамото ми и се изправям. Заспала съм с лице върху масата. Бялата покривка е оставила резки върху здравата ми буза. Другата, онази, която пое удара от камшика на Тред, пулсира болезнено. Гейл спи непробудно, но пръстите му са сключени около моите. Усещам миризма на пресен хляб и когато обръщам схванатия си врат, виждам Пийта, който ме гледа с много тъжно изражение. Имам чувството, че ни наблюдава от известно време.

— Хайде, отиди да поспиш, Катнис. Аз ще го наглеждам — казва той.

— Пийта. За онова, което казах вчера, за бягството… — започвам аз.

— Знам — казва той. — Няма защо да ми обясняваш.

През прозореца се процежда светлината на снежната сутрин. Виждам хлябовете, подредени на масата. Сините сенки под очите му. Питам се дали изобщо е спал. Едва ли е било за дълго. Спомням си как се съгласи да тръгне с мен вчера, как застана до мен да защити Гейл, как е готов да свърже съдбата си с моята, когато аз му давам толкова малко в замяна. Каквото и да направя, все обиждам някого:

— Пийта…

— Само си легни, моля те — казва той.

Тръгвам по стълбите към спалнята, вмъквам се под завивките и веднага заспивам. В някакъв момент Клоув, момичето от Окръг 2, влиза в съня ми. Тя ме гони, хваща ме, притиска ме към земята, измъква нож и замахва към лицето ми. Ножът се врязва дълбоко в бузата ми и прави дълбока рана. После Клоув започва да се преобразява, лицето й се удължава и се превръща в муцуна, от кожата й изниква тъмна козина, ноктите на ръцете й израстват и се превръщат в дълги хищни животински нокти, но очите й остават непроменени. Тя се превръща в мутирала форма на самата себе си, в едно от онези подобни на вълци същества, създадени от Капитола, които ни изпълваха с ужас през последната нощ на арената. Клоув отмята глава назад и надава продължителен, зловещ вой. Подемат го и другите мутове. Тя започва да лочи кръвта, която тече от раната ми, и при всяко близване нова вълна от болка пронизва лицето ми. Изкрещявам задавено, после рязко се събуждам, обляна в пот, и цялата треперя. Обхващам с ръка ранената си буза и си напомням, че тази рана ми беше нанесена не от Клоув, а от Тред. Искам Пийта да е тук и да ме прегърне, но си спомням, че вече нямам право на това. Аз избрах Гейл и бунта, докато бъдещето с Пийта е планът на Капитола, а не моят.

Подутината около окото ми е спаднала и мога да го отворя малко. Дръпвам завесите и виждам, че вятърът се е усилил и навън вилнее истинска снежна буря. Няма нищо друго, освен белотата и виещият вятър, който забележително напомня воя на мутовете.

Приемам на драго сърце бурята, с нейните яростни ветрове и дълбокия сняг. Това може известно време да задържи истинските вълци, известни още като миротворци, далече от къщата ми. Ще ми предостави няколко дни да помисля. Да съставя план. Докато всички — Гейл, Пийта и Хеймич — са наблизо. Тази буря е истински дар.