Сюзан Колинс - Възпламеняване

Не знам точно какво има предвид майка ми, като казва, че всичко започва отново, но съм толкова разгневена и толкова силно ме боли, че нямам сили да попитам. Но идеята, че лошите времена се връщат, ми се изяснява, когато на вратата се позвънява и аз се изстрелвам от леглото. Кой може да е в този час на нощта? Има само един отговор. Миротворци.

— Не могат да го вземат — казвам аз.

— Може би идват за теб — напомня ми Хеймич.

— Или за теб — отвръщам аз.

— Това не е моята къща — изтъква Хеймич. — Но ще отворя вратата.

— Не, аз ще отворя — казва тихо майка ми.

Въпреки това всички тръгваме след нея по коридора към входната врата, на която настойчиво се звъни. Майка ми отваря, но навън не стои взвод от миротворци, а самотна, покрита със сняг фигура. Мадж. Тя ми подава малка мокра картонена кутия.

— За приятеля ти — казва тя. Отварям капака на кутията и виждам шест ампули с безцветна течност. — На майка ми са. Тя ми ги даде. Вземи ги, моля те. — И хуква обратно в бурята, преди да успеем да я спрем.

— Откачено момиче — промърморва Хеймич, докато влизаме след майка ми в кухнята.

Каквото и да е дала майка ми на Гейл, аз съм права: не е достатъчно. Той стиска зъби, а тялото му лъщи от пот. Майка ми отваря една ампула, пълни спринцовката с безцветна течност и я забива в ръката му. Почти веднага лицето му започва да се отпуска.

— Какво е това нещо? — казва Пийта.

— От Капитола е. Казва се морфлинг — отговаря майка ми.

— Нямах представа, че Мадж познава Гейл — казва Пийта.

— Едно време й продавахме ягоди — казвам почти ядосано. За какво съм ядосана обаче? Със сигурност не за това, че е донесла лекарството.

— Сигурно много ги обича — казва Хеймич.

Ето това ме раздразва — намекът, че между Гейл и Мадж има нещо. И не ми е приятно.

— Тя ми е приятелка!

Сега, когато Гейл се е унесъл от обезболяващото, всички усещаме умора. Прим ни дава да хапнем яхния и хляб. Предлагаме на Хейзъл да остане при нас, но тя иска да се прибере вкъщи заради другите деца. И Хеймич, и Пийта са готови да останат, но майка ми изпраща и тях вкъщи да спят. Знае, че е безсмислено да опитва същото с мен и ме оставя да се грижа за Гейл, докато те двете с Прим си починат.

Оставам сама в кухнята с Гейл, сядам на столчето на Хейзъл и държа ръката му. След малко пръстите ми намират лицето му. Докосвам части от него, които никога не е имало повод да докосна. Гъстите му, тъмни вежди, извивката на бузата му, очертанията на носа му, вдлъбнатината в основата на шията му. Проследявам очертанията на наболата брада по челюстта му и накрая стигам до устните му. Меки и пълни, леко напукани. Дъхът му стопля премръзналата ми кожа.

Дали всички изглеждат по-млади, когато спят? Защото точно сега той сякаш е момчето, на което се натъкнах в гората преди години, същото, което ме обвини, че крада от капаните му. Каква двойка бяхме само — деца без бащи, изплашени, но също и отчаяно посветени на задачата да нахраним семействата си. Отчаяни, и все пак вече не бяхме сами след онзи ден, когато се намерихме. Спомням си стотици моменти в гората, лениви следобеди, в които ловяхме риба, деня, в който го научих да плува, деня, в който си навехнах коляното и той ме отнесе вкъщи. Спомням си как разчитахме един на друг, как взаимно си пазехме гърбовете, как се насърчавахме да бъдем смели.

За първи път си представям обратната ситуация. Представям си как наблюдавам Гейл, докато се явява като доброволец, за да спаси Рори по време на Жътвата, представям си как бива изтръгнат от живота ми, как става любим на някакво непознато момиче, за да остане жив, а след това се връща вкъщи с нея. Живее в съседство с нея. Обещава й да се ожени за нея.

Омразата, която изпитвам към него, към това измислено момиче, към всичко, е толкова истинска и непосредствена, че ме задавя. Гейл е мой. Аз съм негова. Всичко друго е немислимо. Защо трябваше да го пребият до смърт с камшик, за да разбера това?

Защото съм егоистка. Страхливка. Онзи тип момиче, което, когато наистина може да бъде полезно, е готово да избяга, за да оцелее, и да остави хората, които не могат да го последват, да страдат и да умрат. Това е момичето, което Гейл срещна днес в гората.

Нищо чудно, че спечелих Игрите. Никога не ги печели свестен човек.

Ти спаси Пийта , минава ми през ума.

Но сега и в това се съмнявам. Знаех много добре, че животът ми в Окръг 12 ще бъде невъзможен, ако оставя това момче да умре.

Опирам глава на масата, обзета от ненавист към себе си. И ми се иска да бях загинала на арената. Иска ми се Сенека Крейн да ме беше взривил, както според президента Сноу е трябвало да направи, когато извадих къпините.