Сюзан Колинс - Възпламеняване

Майка ми поглежда към мен:

— Окото ти пострада ли?

— Не, само се поду и се затвори — казвам.

— Сложи му още сняг — нарежда тя. Но очевидно не съм първата й грижа.

— Можеш ли да го спасиш? — питам я. Тя не казва нищо, докато изстисква кърпата и я задържа във въздуха, за да поизстине.

— Не се тревожи — казва Хеймич. — Преди времето на Крей бичуваха доста хора. Винаги при нея ги водехме.

Не си спомням времето преди Крей, време, когато е имало друг Главен миротворец и той не е жалел камшика. Но майка ми сигурно е била приблизително на моята възраст и все още е работела в аптеката с родителите си. Сигурно още тогава е имала ръце на лечителка.

Съвсем леко и внимателно тя започва да почиства обезобразената плът по гърба на Гейл. Повръща ми се, лошо ми е, чувствам се безполезна, от ръкавицата ми капе разтопен сняг и прави локва на пода. Пийта ме настанява на един стол и притиска към бузата ми кърпа, пълна с пресен сняг.

Хеймич казва на Бристел и Том да се прибират вкъщи и виждам как на вратата пъха монети в ръцете им.

— Не се знае какво ще стане с вашата група — казва той. Те кимат и приемат парите.

Хейзъл пристига, задъхана, пламнала и зачервена, с пресен сняг в косата. Безмълвно сяда на ниско столче до масата, хваща ръката на Гейл и я притиска към устните си. Майка ми не показва, че е забелязала дори нея. Навлязла е в онази специална зона, която включва само нея и пациента и понякога — Прим. Останалите можем да почакаме.

При всичките й умения, дори и на нея й отнема много време да почисти раните, да подреди онази част от разкъсаната кожа, която може да бъде спасена, да нанесе мехлем и да сложи лека превръзка. Когато кръвта е почистена, виждам къде точно се е стоварил всеки удар на камшика и чувам как отеква в онази една-единствена резка на лицето ми. Умножавам собствената си болка веднъж, два пъти, четирийсет пъти и мога само да се надявам Гейл да остане в безсъзнание. Естествено надеждите ми са разбити. Докато поставят последните превръзки, от устните му се откъсва стон. Хейзъл го гали по косата и шепне нещо, докато майка ми и Прим преглеждат нищожния си запас от обезболяващи лекарства, от онези, до които обикновено имат достъп само лекарите. Те се намират трудно, скъпи са и все не достигат. Майка ми трябва да пази най-силните за най-жестоката болка, но коя е тази най-жестока болка? За мен това винаги е болката в момента. Ако аз отговарях за лекарствения запас, тези обезболяващи щяха да свършат за един ден, защото съм почти неспособна да гледам как някой се мъчи. Майка ми се опитва да ги пази за умиращите, за да им помогне по-леко да напуснат този свят.

Тъй като Гейл се връща в съзнание, те избират билкова отвара, която се дава през устата.

— Това няма да е достатъчно — казвам аз. Те ме поглеждат втренчено. — Няма да е достатъчно, знам какво е усещането. От това няма да ти мине дори главоболие.

— Ще го съчетаем със сънотворен сироп, Катнис, и той ще издържи. Билките са по-скоро за възпалението… — започва майка ми със спокоен тон.

— Дай му лекарството! — крещя аз. — Дай му го! И без това, коя си ти, че да решаваш колко болка може да понесе!

Щом чува гласа ми, Гейл се размърдва и се опитва да протегне ръка към мен. От движението по превръзките му избива прясна кръв, а от устата му излиза измъчен стон.

— Изведете я — казва майка ми. Хеймич и Пийта буквално ме изнасят от стаята, докато аз й крещя грубости. Слагат ме на леглото и ме държат, докато преставам да се съпротивлявам.

Докато лежа и хълцам, а сълзите с труд се процеждат през затвореното ми око, чувам как Пийта шепнешком разказва на Хеймич за президента Сноу и за бунта в Окръг 8.

— Тя иска всички да избягаме — казва той. Ако има мнение по въпроса, Хеймич не го споделя.

След известно време майка ми влиза и се погрижва за лицето ми. После ме хваща за ръката и ме гали, докато Хеймич й разказва подробно какво се е случило с Гейл.

— Значи се започва отново? — казва тя. — Както преди?

— Така изглежда — отговаря той. — Кой би си помислил, че ще съжаляваме за стария Крей?

Хората и без това щяха да изпитват неприязън към Крей заради униформата, която носеше. Но навикът му да примамва гладуващи млади жени в леглото си за пари го беше превърнал в обект на ненавист за целия окръг. В тежки времена най-гладните се събираха късно вечер пред вратата му и се състезаваха за шанса да спечелят няколко монети, за да нахранят семействата си, като продават телата си. Ако бях по-голяма, когато баща ми умря, можеше да съм сред тях. Вместо това се научих да ловувам.