Сюзан Колинс - Възпламеняване

Тръгвам с мъка през гората и стигам до старата си къща, докато още е светло. Въпреки очевидния неуспех на разговора с Гейл, не се отказвам от плана си да избягаме от Окръг 12. Решавам като следващ ход да намеря Пийта. Може да е странно, но тъй като и той видя част от нещата, които видях аз по време на турнето, има шанс да го убедя по-лесно от Гейл. Срещам го, когато излиза от Градчето на победителите.

— На лов ли беше? — пита той. Личи си, че не смята това за добра идея.

— Не съвсем. В града ли отиваш? — питам аз.

— Да. Вкъщи ме чакат за вечеря — казва той.

— Е, нека да те изпратя дотам. — Пътят от Градчето на победителите до площада е почти безлюден. Мястото е достатъчно безопасно за разговори. Изглежда обаче, че не мога да накарам думите да излязат от устата ми. Беше такава катастрофа, когато го предложих на Гейл. Дъвча напуканите си устни. С всяка стъпка площадът е все по-близо. Може скоро да не ми се отдаде друга възможност. Поемам си дълбоко дъх и бързо изричам: — Пийта, ако те помоля да избягаш от окръга заедно с мен, би ли го направил?

Пийта хваща ръката ми и ме принуждава да спра. Не е нужно да поглежда лицето ми, за да види дали говоря сериозно.

— Зависи защо ме молиш.

— Не успях да убедя президента Сноу. В Окръг 8 има бунт. Трябва да се махаме — казвам.

— Под „ние“ само себе си и мен ли имаш предвид? Не. Кой още ще участва? — пита той.

— Моето семейство. Твоето, ако пожелае да дойде. Може би Хеймич — казвам.

— А Гейл? — пита той.

— Не знам. Възможно е той да има други планове.

Пийта поклаща глава и ми се усмихва печално:

— Обзалагам се, че е така. Разбира се, Катнис, ще дойда.

Усещам как в мен леко потрепва надежда:

— Наистина ли?

— Да. Но и за миг не мисля, че ти ще го направиш — казва той.

Рязко издърпвам ръката си:

— В такъв случай не ме познаваш. Бъди готов. Може да е всеки момент. — Тръгвам, а той ме следва на една-две крачки.

— Катнис… — казва Пийта. Не забавям ход. Ако мисли, че идеята е лоша, не искам да знам, защото нямам друга. — Катнис, чакай. — Ритам една мръсна, замръзнала буца сняг от пътеката и го оставям да ме настигне. От въглищния прах всичко изглежда особено грозно. — Наистина ще дойда, ако така искаш. Но мисля, че е по-добре да го обсъдим с Хеймич. Да се уверим, че няма да влошим положението за всички. — Той вдига глава. — Какво е това?

Ослушвам се. Толкова съм погълната от собствените си тревоги, че не съм дочула странния шум, идващ от площада. Свистене, звук от стоварващ се удар, тълпа, която дружно си поема дъх.

— Ела — казва Пийта. Изражението му изведнъж става сериозно. Не знам защо. Не мога да определя какъв е този звук, не се сещам какво се е случило. Но за него това означава нещо лошо.

Когато стигаме до площада, е ясно, че нещо става, но тълпата е твърде гъста, за да видим. Пийта стъпва на един сандък пред сладкарницата, подава ми ръка да се кача при него и оглежда площада. Почти съм се качила, когато той изведнъж ме бута надолу.

— Слизай. Махай се оттук! — Той шепне, но гласът му е остър и настойчив.

— Какво? — Опитвам се със сила да се изкатеря отново.

— Прибери се вкъщи, Катнис! Ще дойда при теб след малко, обещавам! — казва той.

Каквото и да става, то е ужасно. Изтръгвам се от ръката му и започвам да си пробивам път през тълпата. Хората ме виждат, разпознават лицето ми, а след това по лицата им се изписва паника. Нечии ръце ме блъскат назад. Гласове съскат:

— Махни се оттук, момиче.

— Само ще влошиш нещата.

— Какво искаш да направиш? Да го убият заради теб?

Но в този момент сърцето ми така бясно забива, че почти не ги чувам. Само знам, че каквото и да става на площада, то е предназначено за мен. Когато най-после си пробивам път през тълпата до разчистеното пространство, виждам, че съм права. И че Пийта е бил прав. И онези гласове също са били прави.

Китките на Гейл са завързани за дървен стълб. Дивата пуйка, която застреля по-рано, виси над него, прикована с гвоздей в шията. Якето му е захвърлено настрани на земята, ризата му е разкъсана и смъкната от гърба. Проснат е на колене в безсъзнание и виси на въжетата, с които са вързани китките му. Това, което някога беше гърбът му, сега е сурово, кърваво парче месо.

Зад него стои мъж, когото никога не съм виждала, но разпознавам униформата му. Такава носи нашият главен миротворец. Това обаче не е старият Крей, а висок, мускулест мъж с добре изгладени панталони.

Схващам напълно картината чак когато ръката му вдига камшика.