Сюзан Колинс - Възпламеняване

— Ще избягаме в гората и ще се опитаме да се спасим. — Изражението му е неразгадаемо. Дали ще ми се присмее и ще отхвърли предложението ми като глупаво? Възбудено скачам на крака и се готвя за спор. — Ти сам каза, че според теб можем да го направим! Онази сутрин в деня на Жътвата. Каза…

Гейл пристъпва към мен и усещам как ме повдига от земята. Стаята се завърта и трябва да се хвана с ръце за врата му, за да се задържа. Той се смее, щастлив е.

— Хей! — протестирам аз, но също се смея.

Гейл ме пуска на земята, но продължава да ме прегръща.

— Добре, хайде да избягаме — казва той.

— Наистина ли? Значи не мислиш, че съм луда? Ще тръгнеш с мен? — Някаква част от смазващата тежест започва да се вдига и се прехвърля върху плещите на Гейл.

— Да, мисля, че си луда, и да, ще тръгна с теб — казва той. Наистина го мисли. Не само го мисли, но и го приема на драго сърце. — Можем да го направим. Знам, че можем. Да се махнем оттук и никога да не се връщаме!

— Сигурен ли си? — казвам. — Защото ще бъде трудно, с децата и така нататък. Не искам да навляза на пет километра навътре в гората и ти да ми…

— Сигурен съм. Напълно, изцяло, сто процента сигурен. — Той навежда чело, допира го към моето и ме притегля към себе си. Кожата му, цялото му същество излъчва топлина от това, че е толкова близо до огъня, и аз затварям очи, като попивам в себе си топлината му. Вдъхвам мириса на навлажнена от снега кожа, дим и ябълки, миризмата на всички онези зимни дни, които прекарвахме заедно преди Игрите. Не се опитвам да се отдръпна. Така или иначе, защо би трябвало да го правя? Гласът му се снижава до шепот: — Обичам те.

Ето защо.

Никога не мога да предвидя тези неща. Случват се прекалено бързо. Аз предлагам план за бягство, а в следващия момент… от мен се очаква да реагирам на нещо такова. Изтърсвам възможно най-неподходящия отговор:

— Знам.

Прозвучава ужасно. Сякаш знам, че той ме обича, но не отвръщам на чувствата му. Гейл понечва да се отдръпне, но аз го сграбчвам:

— Знам! А ти… ти знаеш какво означаваш за мен. — Не е достатъчно. Той се освобождава от хватката ми. — Гейл, сега не мога да мисля за никого по този начин. Всеки ден, всяка минута, през която съм будна, откакто при Жътвата изтеглиха името на Прим, мисля само за едно — колко ме е страх. И не остава място за нищо друго. Ако се махнем, ако отидем някъде, където ще сме в безопасност, може би всичко ще е различно. Не знам.

Виждам го как преглъща разочарованието си.

— Значи, ще тръгнем. И ще разберем. — Той поглежда към огъня, където кестените започват да прегарят. Изважда ги и ги подхвърля върху плочата на огнището. — Няма да е лесно да убедим майка ми.

Сигурно все още е готов да тръгне. Но щастието е изчезнало и на негово място е останало до болка познатото ми напрежение.

— Моята също. Ще трябва да я убедя, че друг изход няма. Ще я изведа на една дълга разходка. Ще се погрижа да разбере, че алтернативата е да умрем.

— Тя ще разбере. Гледах голяма част от Игрите с нея и Прим. Няма да ти откаже — казва Гейл.

— Надявам се, че няма. — Температурата в къщата сякаш за секунди е спаднала с двайсет градуса. — Истинското предизвикателство ще бъде Хеймич.

— Хеймич? — Гейл зарязва кестените. — Няма да поканиш и него да дойде с нас, нали?

— Трябва, Гейл. Не мога да изоставя него и Пийта, защото те ще… — Намръщената му гримаса ме кара да млъкна насред изречението. — Какво?

— Съжалявам. Не си давах сметка колко голяма е групата ни.

— Ще ги измъчват до смърт, за да разберат къде съм — казвам му аз.

— Ами семейството на Пийта? Те никога няма да дойдат. Всъщност вероятно изгарят от нетърпение да ни издадат. Сигурен съм, че той е достатъчно умен и си дава сметка за това. Ами ако реши да остане?

Опитвам се да си придам безразличен вид, но гласът ми потреперва:

— Тогава ще остане.

— Готова си да го зарежеш? — пита Гейл.

— За да спася Прим и мама — да — отговарям аз. — Искам да кажа, не! Ще го накарам да дойде.

— А мен би ли ме изоставила? — Сега погледът на Гейл е твърд като камък. — Например ако не успея да убедя майка си да повлече три малки деца в гората посред зима.

— Хейзъл няма да откаже. Ще разбере, че е разумно — казвам аз.

— Да предположим, че не разбере, Катнис. Тогава какво? — настоява той.

— Тогава ще трябва да я принудиш, Гейл. Да не смяташ, че си измислям тези неща? — Аз също гневно повишавам глас.

— Не. Не знам. Може би президентът просто те манипулира. Нали той уреди сватбата ти. Ти видя как реагира тълпата в Капитола. Не мисля, че може да си позволи да те убие. Или да убие Пийта. Как ще се измъкне от това? — казва Гейл.