Сюзан Колинс - Възпламеняване

След два часа стигам до стара къща, близо до края на езерото. Може би „къща“ е твърде силно казано. Състои се само от една малка стая. Според баща ми преди много време тук е имало много такива къщи — все още се виждат част от основите им — и хората са идвали да се забавляват и да ловят риба на езерото. Тази къща е надживяла останалите, защото е построена от бетон. Подът, покривът, таванът — всичко е от бетон. Само един от прозорците е със здраво стъкло. Няма вода и електричество, но огнището още действа, а в ъгъла има купчина дърва, които баща ми и аз събрахме преди години. Запалвам малък огън, като разчитам, че мъглата ще скрие издайническия дим. Докато огънят се разгаря, измитам натрупания сняг под изтърбушените прозорци с метлата от клони, която баща ми направи, когато бях на около осем години и си играех тук на семейство. После сядам върху малката бетонна плоча на огнището, за да се разтопи снега от дрехите ми, и чакам Гейл.

Той се появява след учудващо кратко време. През рамо е преметнал лък, на колана му виси мъртва дива пуйка, на която сигурно е попаднал по пътя. Застава на прага, сякаш се опитва да реши дали да влезе или не. Държи неотворената кожена чанта с храна, манерката и ръкавиците на Цина — подаръци, които отказва да приеме, защото ми е ядосан. Знам точно как се чувства. Нима аз не постъпвах по същия начин с майка си?

Поглеждам го в очите. Сдържаността му не може да прикрие болката и чувството за измяна, което изпитва заради годежа ми с Пийта. Тази среща днес е последният ми шанс да не изгубя Гейл завинаги. Може да се опитвам да му обяснявам с часове, и той пак да ме отблъсне. Затова минавам направо към същността на защитата си.

— Президентът Сноу лично заплаши, че ще нареди да те убият — казвам.

Гейл леко повдига вежди, но не показва истински страх или учудване.

— И кой друг?

— Е, не ми даде точния списък. Но е логично да се предположи, че в него са включени и семействата ни — казвам аз.

Това е достатъчно, за да го накара да се приближи до огъня. Свива се пред огнището и се грее.

— Освен ако какво?

— Освен ако… все още нищо, за момента — казвам аз. Очевидно това изисква още обяснения, но нямам представа откъде да започна, затова просто седя там, загледана мрачно в огъня.

Прекарваме така около минута, после Гейл нарушава мълчанието:

— Е, благодаря за предупреждението.

Обръщам се към него, готова да се озъбя, но долавям проблясването в очите му. Мразя се за това, че се усмихвам. Моментът не е смешен, но предполагам, че е доста тежко да стовариш тази информация върху някого. Всички ще бъдем унищожени, каквото и да стане.

— Все пак трябва да знаеш, че имам план.

— Да, бас държа, че е изумителен — казва Гейл. Мята ръкавиците на скута ми. — Дръж. Не искам старите ръкавици на годеника ти.

— Той не ми е годеник. Това беше само част от преструвката. А тези ръкавици не са негови. На Цина са.

— Дай ми ги тогава — казва той. Нахлузва ръкавиците, разкършва пръсти и кимва одобрително. — Поне ще умра в комфорт.

— Това звучи оптимистично. Разбира се, ти не знаеш какво стана — казвам аз.

— Да чуем — казва той.

Решавам да започна с нощта, когато двамата с Пийта бяхме увенчани като победители в Игрите на глада, а Хеймич ме предупреди, че съм си навлякла гнева на Капитола. Разказвам му за тревогата, която ме измъчва дори след като се прибрах вкъщи, за посещението на президента Сноу, за убийствата в Окръг 11, за напрежението сред тълпите, за последното отчаяно усилие, каквото беше годежът, за знака на президента, че това не е било достатъчно, за убеждението ми, че ще ме накарат да платя за всичко.

Гейл изобщо не ме прекъсва. Докато говоря, пъхва ръкавиците в джоба си и се заема да приготви ядене за двама ни от храната в кожената чанта. Препича хляб и сирене, нарязва ябълки, слага кестени да се пекат на огъня. Гледам ръцете му, красивите му, умели пръсти. Осеяни с белези, каквито бяха и моите, преди Капитолът да заличи всички следи от кожата ми, но силни и сръчни. Ръце, достатъчно здрави да копаят въглища в мината, но достатъчно прецизни да заложат фина примка. Ръце, на които имам доверие.

Спирам за миг, за да отпия глътка чай от термоса, преди да му разкажа за прибирането си у дома.

— Е, наистина много си се заплела — казва той.

— Още не съм свършила — отвръщам му аз.

— Чух достатъчно за момента. Да прескочим напред към този твой план — казва той.

Поемам си дълбоко дъх:

— Ще избягаме.

— Какво? — пита той. Това наистина е неочаквано за него.