Сюзан Колинс - Възпламеняване

— Да. Със сигурност мога да пазя тайна — казвам аз.

Докато се ръкуваме, той прави лек поклон — обичаен жест тук в Капитола.

— Е, Катнис, ще се видим по време на Игрите другото лято. Най-добри пожелания по случай годежа и късмет с майка ти.

— Ще ми трябва — казвам аз.

Плутарх изчезва и аз се разхождам из тълпата, търсейки Пийта, докато разни непознати ме поздравяват. За годежа ми, за победата в Игрите, за избора ми на червило. Отговарям, но всъщност си мисля за начина, по който Плутарх ми се похвали с красивия си, единствен по рода си часовник. В него имаше нещо странно. Почти потайно. Но защо? Може би си мисли, че някой друг ще му открадне идеята да сложи изчезваща сойка-присмехулка върху циферблата на часовник. Да, сигурно е платил за него цяло състояние и сега не може да го покаже на никого, защото се страхува, че ще му откраднат идеята и ще пуснат на пазара евтини копия на оригинала. Това е то Капитолът.

Откривам Пийта, който разглежда с възхищение една маса със сложно украсени торти. Пекарите са дошли от кухнята специално да говорят с него за глазурата и се надпреварват да отговарят на въпросите му. По негова молба събират най-различни малки кейкове, които да вземе със себе си в Окръг 12, за да разгледа работата им на спокойствие.

— Ефи каза, че трябва да се качим на влака в един. Чудя се колко е часът — казва той, като хвърля поглед наоколо.

— Почти полунощ — отговарям аз, откъсвам с пръсти шоколадово цветче от една торта и започвам да го гриза, напълно изоставила добрите маниери.

— Време е да благодарим и да се сбогуваме! — пропява Ефи до лакътя ми. Това е един от онези моменти, в които обожавам досадната й точност. Викаме Цина и Порша, обикаляме наоколо да си вземем довиждане с важните особи, после Ефи ни повежда към изхода.

— Не е ли редно да благодарим на президента Сноу? — казва Пийта. — Това е неговата къща.

— О, той не си пада много по празненствата. Прекалено е зает — казва Ефи. — Вече уредих какви подаръци да му бъдат изпратени утре със съответните картички. Ето го и него! — Ефи махва с ръка на двама служители от Капитола, които крепят помежду си пияния Хеймич.

Качваме се на кола със затъмнени прозорци и пътуваме из улиците на Капитола. Зад нас в друга кола се возят подготвителните екипи. Празничната тълпа е толкова гъста, че се движим съвсем бавно. Но Ефи е разработила графика с научна прецизност. Точно в един отново сме във влака и той потегля.

Замъкваме Хеймич до леглото му. Цина поръчва чай и всички сядаме около масата, докато Ефи шумоли с листовете на програмата и ни напомня, че все още сме на турне.

— Трябва да помислим за Празника на плодородието в Окръг 12. Затова предлагам да си изпием чая и направо да вървим да си лягаме. — Никой не възразява.

Когато отварям очи, е ранен следобед. Главата ми е отпусната върху ръката на Пийта. Не знам кога е влязъл през нощта. Обръщам се внимателно, за да не го събудя, но той вече е буден.

— Никакви кошмари — казва той.

— Какво?

— Тази нощ не сънува никакви кошмари — казва той.

Прав е. За първи път от цяла вечност спах непробудно.

— Все пак сънувах нещо — казвам, като се връщам мислено назад. — Следвах една сойка-присмехулка през гората. Дълго. Всъщност беше Ру. Искам да кажа, когато запя, имаше нейния глас.

— Къде те отведе? — пита той и отмята косата от челото ми.

— Не знам. Така и не пристигнахме — казвам аз. — Но се чувствах щастлива.

— Е, докато спеше, имаше щастлив вид.

— Пийта, как така аз никога не разбирам, когато сънуваш кошмар?

— Не знам. Сигурно не крещя, не се мятам или нещо подобно. Просто идвам на себе си, парализиран от ужас — отговаря той.

— Трябва да ме будиш — казвам, като осъзнавам, че в тежка нощ прекъсвам съня му поне два-три пъти. И че минава много време, докато ме успокои.

— Не е необходимо. Кошмарите ми обикновено са за това как те губя — казва той. — Съвземам се веднага щом разбера, че си тук.

Ох. Пийта прави подобни коментари без всякаква претенция, но аз се чувствам така, сякаш някой ме е ритнал в корема. Той просто отговаря честно на въпроса ми. Не иска да му отвърна със същото, да направя любовно признание. Но въпреки това се чувствам отвратително, сякаш го използвам по някакъв ужасен начин. Така ли е? Не знам. Но за пръв път имам усещането, че постъпвам неморално, като спя в едно легло с него. В което има ирония, защото сега сме официално сгодени.

— Ще бъде по-лошо, когато върнем вкъщи и пак трябва да спя сам — казва той.