Сюзан Колинс - Възпламеняване

Един ден, когато се отбих да оставя дивеча на Хейзъл, Вик си беше вкъщи, защото имаше тежка кашлица. Тъй като е брат на Гейл, това хлапе сигурно се храни по-добре, отколкото деветдесет процента от останалото население на Окръг 12. И въпреки това в продължение на петнайсет минути той ми разказва как отворили консерва царевичен сироп от Деня на колетите и всеки получил по една лъжица върху парче хляб и може би щели да им дадат пак към края на седмицата. Как Хейзъл била казала, че може да му сложи малко в чашата с чай, за да облекчи кашлицата, но според него няма да е честно, ако не даде и на другите по малко. Ако в дома на Гейл е така, то какво ли е в другите къщи?

— Пийта, те ни водят тук да се бием до смърт за тяхно забавление — казвам аз. — В сравнение с това другото с храната е нищо.

— Знам. Така е. Просто понякога вече не мога да издържам. Дотолкова, че… не съм сигурен какво ще направя. — Той прави пауза, после прошепва: — Може би сгрешихме, Катнис.

— За кое? — питам аз.

— За това, че се опитахме да успокоим положението в окръзите — казва той.

Бързо обръщам глава на една страна, после на друга, но изглежда никой не ни е чул. Снимачният екип се е отклонил към една маса с миди, раци и стриди, а двойките, които танцуват около нас, са или прекалено пияни, или прекалено заети със себе си, за да ни забележат.

— Съжалявам — казва той. Редно е да съжалява. Тук не е мястото да изричаш подобни мисли на глас.

— Ще ми кажеш като се приберем вкъщи — казвам му.

Точно в този момент се появява Порша заедно с едър мъж, който ми изглежда смътно познат. Представя го като Плутарх Хевънсбий, новия главен гейм-мейкър. Плутарх иска разрешение от Пийта да ме покани на един танц. Пийта отново е възприел изражението си за пред камерите и добродушно ме отстъпва, като го предупреждава да не се привързва прекалено към мен.

Не искам да танцувам с Плутарх Хевънсбий. Не искам да усещам допира на ръцете му, едната — отпусната върху моята, а другата — на бедрото ми. Не съм свикнала да ме докосват, освен от Пийта или семейството си, а в класацията на съществата, които искам да се допират до кожата ми, гейм-мейкърите се нареждат някъде под гъсениците. Но той изглежда усеща това и ме държи почти на една ръка разстояние, докато се въртим по дансинга.

Приказваме си за празненството, за забавленията, за храната, а след това той се разсмива и казва, че от обучението насам вече избягва пунша. Не схващам веднага, после се сещам, че той е човекът, който се спъна и падна назад в купата с пунш, когато изстрелях една стрела по гейм-мейкърите по време на обучението. Е, не точно. Прицелих се и избих със стрела ябълката от устата на печеното им прасе. Но доста ги стреснах.

— О, вие сте онзи, който… — разсмивам се аз, като си спомням как цопна в купата с пунш.

— Да. И ще си доволна да разбереш, че така и не се съвзех — казва Плутарх.

Иска ми се да отбележа, че двайсет и двама мъртви трибути също никога няма да се съвземат от Игрите, за чието създаване е допринесъл. Но казвам само:

— Хубаво. Значи вие сте главен гейм-мейкър тази година? Това трябва да е голяма чест.

— Между нас казано, нямаше много желаещи за работата — казва той. — Много е голяма отговорността за доброто протичане на Игрите.

Да, последният, изпълнявал тази длъжност, е мъртъв , мисля си аз. Той сигурно знае за Сенека Крейн, но не изглежда ни най-малко разтревожен.

— Планирате ли вече Юбилейните игри? — питам.

— О, да. Разбира се, плановете за тях се разработват вече от години. Арените не се строят за един ден. Но сега се определя, как да кажа, вкусът на Игрите. Ако искаш, вярвай, но тази вечер имаме съвещание относно стратегията — казва той.

Плутарх отстъпва назад и изважда от джоба на жилетката си златен часовник с ланец. С щракване отваря капачето, поглежда колко е часът и се намръщва:

— Скоро ще трябва да тръгвам. — Обръща часовника така, че да мога да видя циферблата. — Започва в полунощ.

— Струва ми се късно за… — Не довършвам изречението, защото нещо отвлича вниманието ми. Плутарх прокарва пръст по кристалния циферблат на часовника и само за миг се появява образ, който просветва, сякаш осветен от пламъка на свещ. Това отново е сойка-присмехулка. Точно като брошката върху роклята ми. Само че тази изчезва. Той затваря с рязко щракване капачето на часовника.

— Много е красив — казвам аз.

— О, той е нещо повече от красив. Единствен по рода си е — отговаря той. — Ако някой пита за мен, кажи, че съм се прибрал вкъщи да спя. Изисква се съвещанията да се пазят в тайна. Но реших, че ще е безопасно да кажа на теб.