Сюзан Колинс - Възпламеняване

— Станаха петнайсет. Да тръгваме — казва той.

Блясва светкавица и докарвам възможно най-ослепителната си усмивка.

Слизаме по стълбите и сме въвлечени в сякаш безкрайна поредица от вечери, церемонии и пътувания с влак. Всеки ден е едно и също. Събуждаме се. Обличаме се. Минаваме сред ликуващи тълпи. Слушаме речи в наша чест. В отговор произнасяме благодарствена реч, но само подготвена за нас от Капитола — сега вече няма никакви лични допълнения. Понякога има кратки разходки — в един окръг видяхме морето, в други високи планини, грозни фабрики, пшеничени ниви, вонящи рафинерии. Преобличане във вечерни дрехи. Официални вечери. Влак.

По време на церемониите сме сериозни и почтителни, но винаги се държим за ръце или сме се хванали под ръка. По време на вечеря сме почти обезумели от любов един към друг. Целуваме се, танцуваме, хващат ни как се измъкваме тайно, за да бъдем сами. Във влака страдаме мълчаливо и се мъчим да преценим дали сме направили добро впечатление.

Дори и без да предизвикваме смут с личните си речи — излишно е да споменавам, че онези, които произнесохме в Окръг 11, бяха орязани, преди събитието да бъде излъчено — във въздуха се носи особено настроение. Все едно, че тенджерата ври и всеки момент ще кипне. Не навсякъде. Някои тълпи имат излъчването на уморен добитък, което ми е познато от Окръг 12 по време на церемониите в чест на победителите. Но в други — особено 8, 4 и 3 — при вида ни по лицата на хората се чете искрено въодушевление, а под въодушевлението — ярост. Когато скандират името ми, това е повече като зов за отмъщение, отколкото ликуване. Когато миротворците си пробиват път, за да усмирят неуправляемата тълпа, тя напира, вместо да отстъпва. И знам, че не мога да направя нищо, за да променя това. Никаква демонстрация на любов, колкото и правдоподобна да е, няма да промени нещата. Ако това, че извадих онези къпини, е било акт на временно безумие, значи и тези хора искат да се включат в безумието.

Цина започва да стеснява дрехите ми около талията. Подготвителният екип се тревожи за кръговете под очите ми. Ефи започва да ми дава хапчета, за да спя, но те не действат. Не достатъчно добре. Унасям се, само за да потъна в кошмари, които сега зачестяват и са по-страшни. Пийта, който през голяма част от нощта скита из влака, ме чува как пищя и се боря да се изтръгна от наркотичния унес, който само удължава ужасните сънища. Той успява да ме събуди и да ме успокои. После се вмъква в леглото и ме прегръща, докато заспя отново. След това отказвам хапчетата. Но всяка нощ го пускам в леглото си. Справяме се с тъмнината, както правехме на арената — обвиваме ръце един около друг и се пазим от опасностите, които могат да ни връхлетят всеки миг. Не се случва нищо друго, но поведението ни бързо се превръща в тема за клюки във влака.

Когато Ефи споменава това пред мен, аз си казвам: Хубаво. Може би слухът ще стигне до президента Сноу. Обещавам й, че ще се постараем да бъдем по-дискретни, но не го правим.

Двете последователни появявания в окръзите 2 и 1 са ужасни по особен начин. И двамата трибути от Окръг 2, Катон и Клоув, може би щяха да успеят да се приберат у дома, ако не се бяхме прибрали ние с Пийта. Аз лично убих момичето, Глимър, и момчето от Окръг 1. Докато се опитвам да не гледам към семейството му, научавам, че името му е било Марвъл. Как никога не съм разбрала това? Предполагам, че преди Игрите не съм обърнала внимание, а след това не исках да знам.

Когато стигаме до Капитола, вече сме отчаяни. Появяваме се безброй пъти пред обожаващи ни тълпи. Няма опасност от бунт тук сред привилегированите, сред онези, чиито имена никога не влизат в стъклените сфери с жребия за Жътвата, чиито деца никога не умират заради предполагаемите престъпления, извършени преди цели поколения. Не е нужно да убеждаваме в любовта си никого в Капитола, а да се придържаме към крехката надежда, че все пак можем да достигнем някои от онези, които не успяхме да убедим в окръзите. Каквото и да правим, изглежда твърде малко, твърде късно.

Когато се връщаме в старите си квартири в Тренировъчния център, именно аз давам идеята за публичното предложение за брак. Пийта се съгласява да го направи, но след това изчезва за дълго в стаята си. Хеймич ми казва да не го закачам.

— Мислех, че той и без друго го иска — казвам.

— Не по този начин — отговаря Хеймич. — Той искаше да е истинско.

Връщам се в стаята си и лягам под завивките, като се опитвам да не мисля за Гейл, а всъщност не мисля за нищо друго.