Сюзан Колинс - Възпламеняване

Всичко се случва прекалено бързо и ми трябва време да го осмисля. Предупреждението, разстрелите, съзнанието, че може би съм задвижила нещо, което ще има сериозни последици. Цялата история беше невероятна. Щеше да е различно, ако умишлено бях разпалила духовете, но при тези обстоятелства… как успях да предизвикам толкова много неприятности?

— Ела — казва Хеймич. — Трябва да присъстваме на официалната вечеря.

Оставам под душа толкова дълго, колкото ми позволяват, преди да се наложи да изляза, за да ме подготвят. Екипът изглежда в пълно неведение за събитията от деня. Всички се вълнуват заради вечерята. В окръзите хората от екипа са достатъчно важни, за да присъстват, докато в Капитола почти никога не успяват да се доберат до покани за важни празненства. Докато те се опитват да предскажат какви ястия ще се сервират, аз непрекъснато си представям как изстрелът пръсна главата на онзи старец. Дори не обръщам внимание какво правят с мен, докато не става време да тръгвам и се виждам в огледалото. Бледорозовата рокля без презрамки леко докосва обувките ми. Косата ми е прибрана с фиби така, че открива лицето ми и се спуска по гърба ми във водопад от букли.

Цина се приближава зад мен, намята ме с блестяща сребриста пелерина и улавя погледа ми в огледалото:

— Харесва ли ти?

— Прекрасно е. Както винаги — казвам.

— Да видим как изглежда с усмивка — казва той мило. Това е начинът му да ми напомни, че след минута отново ще има камери. Успявам да повдигна ъгълчетата на устните си. — Ето.

Когато всички се събираме, за да слезем на вечеря, виждам, че Ефи не е в настроение. Да не би Хеймич да й е казал за случилото се на площада? Не бих се изненадала, ако Цина и Пийта знаят, но, изглежда, съществува негласно споразумение да не се съобщават на Ефи лошите новини. Скоро обаче проблемът на Ефи се изяснява.

Тя преговаря набързо програмата за вечерта, после я хвърля настрани.

— А после всички можем да се качим на влака и да се махнем оттук — казва тя.

— Нещо не е наред ли, Ефи? — пита Цина.

— Не ми харесва как се държат към нас тук. Тъпчат ни в камиони, не ни пускат на платформата. После, преди около час, реших да се поразходя около Сградата на справедливостта. Нали знаете, аз съм нещо като експерт по архитектурен дизайн — казва тя.

— О, да, чувал съм за това — казва Пийта, като услужливо запълва настъпилата пауза.

— И тръгвам да се поразходя, защото тази година руините на окръзите ще бъдат ужасно на мода, когато двама миротворци — мъж и жена — идват и ми нареждат да се върна там, където са ни настанили. Жената дори ме мушна с пушката си! — казва Ефи.

Не мога да не си помисля, че това е прекият резултат от изчезването ни — на Хеймич, Пийта и моето — по-рано през деня. Все пак донякъде се успокоявам, защото Хеймич може и да е бил прав — едва ли някой се е сетил да постави камери в прашния купол, където разговаряхме. Но съм сигурна, че вече са поставили.

Ефи изглежда толкова разстроена, че спонтанно я прегръщам.

— Това е ужасно, Ефи. Може би изобщо не бива да ходим на вечерята. Поне докато не се извинят. — Знам, че тя никога няма да се съгласи, но се ободрява значително при това потвърждение, че има право да се оплаква.

— Не, няма проблем. Част от работата ми е да се справям с проблемите. И не можем да позволим вие двамата да пропуснете вечерята — казва тя. — Но ти благодаря за предложението, Катнис.

Ефи ни подрежда за влизането. Първо подготвителните екипи, после тя, след това стилистите. Пийта и аз, разбира се, вървим последни.

Някъде отдолу засвирват музиканти. Когато първата двойка от малката ни процесия тръгва надолу по стълбите, Пийта и аз се хващаме за ръце.

— Хеймич казва, че съм сгрешил, като съм ти се развикал. Ти само си действала по негови инструкции — казва Пийта. — А не мога да претендирам, че и аз не съм крил разни неща от теб в миналото.

Спомням си шока, когато чух Пийта да признава любовта си към мен пред цял Панем. Хеймич е знаел за това, а не ми беше казал.

— Мисля, че и самата аз счупих някои неща след онова интервю.

— Само една ваза — казва той.

— И ръцете ти. Обаче вече няма смисъл, нали? Да не бъдем откровени един с друг? — казвам аз.

— Няма смисъл — казва Пийта. Заставаме най-горе на стълбите, за да дадем на Хеймич петнайсет стъпала преднина, както ни нареди Ефи. — Това наистина ли беше единственият път, когато си целувала Гейл?

Толкова съм зашеметена, че отговарям:

— Да. — След всичко, което се случи днес, наистина ли този въпрос го измъчва толкова?