Сюзан Колинс - Възпламеняване

Пийта е написал личните си коментари на картонче, но не го изважда. Вместо това говори по своя прост, обаятелен начин как Треш и Ру са стигнали до финалната осмица, как и двамата са спасили живота ми — и по този начин са спасили и неговия — и как никога няма да можем да върнем този дълг. А след това се поколебава, преди да добави нещо, което не беше написано на картончето. Може би защото е предположил, че Ефи ще го накара да го махне.

— Това не може по никакъв начин да компенсира загубата ви, но в знак на благодарност бихме искали до края на живота ни всяко от семействата на трибутите от Окръг 11 всяка година да получава равностойността на едномесечните ни печалби.

В отговор тълпата няма как да не ахне и да не се разнесе шепот. Постъпката на Пийта няма прецедент. Дори не знам дали е законно. Вероятно той също не знае и не е попитал, за да не му забранят. Колкото до семействата, те само се взират потресено в нас. Смъртта на Треш и Ру е променила техния живот завинаги, но този подарък означава много за тях. С едномесечните печалби на трибут едно семейство може да изкара и цяла година. Докато сме живи ние, те няма да гладуват.

Поглеждам Пийта и той ми отправя тъжна усмивка. Чувам гласа на Хеймич: Нали знаеш, можеше и да е много по-зле. В този момент си мисля, че не би могло да бъде по-добре. Подаръкът… превъзходно измислено. Затова, когато се надигам на пръсти и го целувам, в този жест няма нищо неискрено.

Кметът излиза напред и връчва на всеки от нас гравирана плочка, която е толкова голяма, че трябва да оставя букета си, за да я поема. Церемонията вече всеки момент ще приключи, когато забелязвам, че една от сестрите на Ру се взира в мен. Сигурно е на около девет години и е почти точно копие на Ру, дори в начина, по който стои с леко разперени ръце. Въпреки добрата новина за печалбата, тя не е доволна. Всъщност, изражението й е укорително. Дали е защото не спасих Ру?

Не. А защото още не съм й благодарила.

Облива ме вълна от срам. Момичето е право. Как мога да стоя тук, безучастна и няма, и да оставям Пийта да каже каквото трябва? Ако беше спечелила, Ру никога нямаше да позволи смъртта ми да остане невъзпята. Спомням си как на арената се погрижих да я покрия с цветя, да се уверя, че смъртта й няма да отмине незабелязано. Но този жест ще е безсмислен, ако не го подкрепя сега.

— Чакайте! — Несигурно пристъпвам напред, притиснала гравираната плочка към гърдите си. Отреденото ми време за говорене отдавна е изтекло, но трябва да кажа нещо. Дължа твърде много. И дори да бях обещала на семействата цялата сума от наградата си, това нямаше да извини мълчанието ми днес. — Чакайте, моля ви. — В първия момент не знам как да започна, но после думите се изливат така, сякаш отдавна съм ги намислила.

— Искам да изкажа благодарността си на трибутите от Окръг 11. — Поглеждам двете жени, дошли от страна на Треш.

— Говорих с Треш само веднъж. Но достатъчно, за да пощади живота ми. Не го познавах, но винаги съм го уважавала. Заради силата му. Заради отказа му да играе Игрите по нечии други правила, освен своите. Професионалните трибути искаха да се съюзи с тях още в самото начало, но той отказа. Уважавам го за това.

За първи път прегърбената старица — може би бабата на Треш? — повдига глава и по устните й заиграва едва доловима усмивка.

Сега тълпата е замлъкнала, станала е толкова тиха, че се питам как успяват. Сигурно всички са затаили дъх.

Обръщам се към семейството на Ру.

— Но вярвам, че наистина познавах Ру, и тя винаги ще бъде с мен. Всичко красиво ми напомня за нея. Виждам я в жълтите цветя, които растат в ливадата край къщата ми. Виждам я в сойките-присмехулки, които пеят в дърветата. Но най-вече я виждам в сестра си Прим. — Гласът ми е несигурен, но няма значение, аз вече свършвам. — Благодаря ви за вашите деца. — Повдигам брадичка, за да се обърна към тълпата. — И ви благодаря на всички за хляба.

Стоя там, чувствайки се сломена и дребна, хиляди очи са приковани върху мен. Настъпва дълго мълчание. После някъде от тълпата прозвучава простата мелодия на сойката-присмехулка, която ми свиреше Ру. Онази, която оповестява края на работния ден в овощните градини. Онази, която на арената означаваше безопасност. Към края на мелодията вече съм открила кой свири — побелял стар мъж в избеляла червена риза и работни дрехи. Погледите ни се срещат.

Това, което става после, не е случайност. Твърде добре изпълнено е, за да е спонтанно, защото се случва в пълен унисон. Всички в тълпата притискат трите средни пръсти на лявата ръка към устните си и ги протягат към мен. Това е нашият знак от Окръг 12, последното ми сбогуване с Ру на арената.