Сюзан Колинс - Възпламеняване

Когато Ефи свършва, Пийта ме отвежда няколко вагона по-надолу да видя картините му. Не знам какво очаквах. По-големи варианти на бисквитите, украсени с цветя, може би. Но те са нещо съвсем различно. Пийта е нарисувал Игрите.

Не бихте се сетили какво представляват някои, ако сами не сте били с него на арената. Водата, капеща през пукнатините в нашата пещера. Коритото на пресъхналото езеро. Две ръце, неговите, които ровят за корени. Други са разбираеми за всеки. Златният рог, наречен Рог на изобилието. Клоув, която подрежда ножовете във вътрешния джоб на якето си. Един от мутовете, несъмнено онзи с русата козина и зелените очи, който трябваше да е Глимър, насочила се към нас озъбената си муцуна. И аз. Аз съм навсякъде. Високо в клоните на едно дърво. Пера ризата му в камъните на потока. Просната в безсъзнание сред локва кръв. И една, за която не се сещам какво изобразява — може би така съм му изглеждала, когато изгаряше от треска — аз, изникваща от сребристосива мъгла с цвета на очите ми.

— Какво мислиш? — пита той.

— Ужасни са — казвам. Почти усещам мириса на кръвта, на пръстта, неестественият дъх на мута. — През цялото време се мъча да забравя арената, а ти си я съживил. Как си спомняш с такава точност тези неща?

— Виждам ги всяка нощ — казва той.

Знам за какво говори. Кошмарите — които не бяха нещо непознато за мен и преди Игрите — сега започват да ме мъчат винаги, щом заспя. Но старият повтарящ се кошмар, онзи, в който виждам как баща ми се пръсва на парчета в мината, ми се явява рядко. Вместо това изживявам отново случките на арената. Безуспешният ми опит да спася Ру. Пийта, умиращ от загуба на кръв. Подпухналото тяло на Глимър, разпадащо се в ръцете ми. Ужасяващият край на Катон, разкъсан от мутовете. Тези ме навестяват най-често.

— Аз също. Това помага ли ти? Да ги нарисуваш?

— Не знам. Мисля, че така по-малко се страхувам да си лягам вечер, или поне така си казвам — отговаря той. — Но те не са изчезнали.

— Може би няма и да изчезнат. Кошмарите на Хеймич не са. — Хеймич не го признава, но съм сигурна, че именно заради тях не обича да спи на тъмно.

— Не. Но за мен е по-добре да се събудя с четка за рисуване, отколкото с нож в ръка — казва той. — Значи мислиш, че са ужасни?

— Да. Но са изключителни. Наистина — отговарям аз. И те действително са изключителни. Но не искам да ги гледам повече. — Да ти покажа ли моя талант? Цина много ми помогна да го развия.

Пийта се разсмива:

— По-късно. — Влакът увеличава скоростта и през прозореца виждам как пейзажът бързо се сменя. — Хайде, ела, почти стигнахме Окръг 11. Да идем да погледнем.

Отиваме в последния вагон. Там има столове и канапета за сядане, но прекрасното е, че задните прозорци се прибират нагоре в тавана, така че пътувате на открито, на свеж въздух, и се разкрива прекрасна гледка. Огромни открити поля с пасящи в тях стада от дойни крави. Толкова различно от нашия гъсто обрасъл с гори роден окръг. Влакът леко забавя ход и си мисля, че може би ни предстои ново спиране, когато пред нас изниква ограда. Висока е най-малко десет метра и завършва със зловещи кълба от бодлива тел. В сравнение с нея нашата в Окръг 12 изглежда детска играчка. Бързо оглеждам основата — от двете страни са поставени огромни метални плочи. Няма начин да изкопаеш дупка под тях, няма как да се измъкнеш и да отидеш на лов. После виждам наблюдателните кули, разположени на равно разстояние една от друга, и въоръжените гардове, толкова неуместни сред полята с диви цветя.

— Това е друго нещо — казва Пийта.

От разказите на Ру бях останала с впечатление, че законите в Окръг 11 се прилагат по-сурово. Но никога не съм си представяла нещо подобно.

После започват посевите, които се простират, докъдето стига погледът. Мъже, жени и деца, със сламени шапки, за да се предпазят от слънцето, се изправят, обръщат се в нашата посока и за миг се протягат, докато гледат преминаващия влак. В далечината виждам овощни насаждения и се питам дали именно там е работила Ру, дали там е беряла плодовете от най-тънките клони на дърветата. Малки групи от къщички — в сравнение с тях къщите на Пласта са луксозни — изникват тук-там, но всички са празни. Сигурно всички са на полето, за да прибират реколтата.

Пейзажът продължава безкрайно. Невероятно е колко голям е Окръг 11.

— Колко души мислиш, че живеят тук? — обръща се Пийта към мен. Поклащам глава. В училище се учи само, че окръгът е голям, и толкова. Не се споменават истински цифри за броя на населението. Но децата, събрани на площада в очакване на жребия, които всяка година показват по телевизията в деня на Жътвата, определено са малка част от децата в окръга. Как ли го правят? Дали теглят предварителен жребий? Избират трибутите предварително и имат грижата те да са сред тълпата? Как точно Ру се е озовала на сцената, без никой не предложи да заеме мястото й?