Сюзан Колинс - Възпламеняване

Изведнъж във влака ми се струва задушно и сега определено ми се повдига. Намирам изхода, отварям вратата със сила — при което задействам някаква аларма, но не й обръщам внимание. Скачам на земята, като очаквам да се приземя в сняг. Но допирът на въздуха до кожата ми е топъл и лек като балсам. Листата по дърветата са зелени. Колко на юг сме дошли за един ден? Тръгвам покрай релсите, примигвам на яркото слънце и вече съжалявам, че се държах така с Ефи. Едва ли мога да я виня за нещастията си. Би трябвало да се върна и да се извиня. Но вървя покрай релсите, стигам до края на влака, отминавам влака и продължавам нататък. Един час закъснение. Мога да вървя поне двайсет минути в едната посока и пак ще се върна навреме. Вместо това, след около двеста метра, сядам на земята и се заглеждам в далечината. Дали ако имах лък и стрели, щях да продължа напред?

След известно време чувам стъпки зад гърба си. Сигурно е Хеймич, дошъл да ме наругае. Не че не си го заслужавам, но въпреки това не искам да го слушам.

— Не съм в настроение за лекции — предупреждавам стръкчетата трева до обувките си.

— Ще се опитам да бъда кратък. — Пийта сяда до мен.

— Помислих те за Хеймич — казвам аз.

— Не, той още се бори с онова кексче. — Гледам как Пийта настанява удобно изкуствения си крак. — Не си в настроение, а?

— Нищо ми няма — казвам аз.

Той си поема дълбоко въздух.

— Виж, Катнис, исках да говоря с теб за начина, по който се държах във влака. Говоря за предишния влак. С който се прибрахме у дома. Знаех, че между вас с Гейл има нещо. Ревнувах те от него още преди да се запознаем официално. И не беше честно да искам от теб да се съобразяваш със случилото се по време на Игрите. Съжалявам.

Извинението му ме изненадва. Вярно е, че Пийта започна да се държи хладно след признанието, че любовта ми към него по време на Игрите е била донякъде престорена. Но не го обвинявам за това. На арената играех на влюбена с всички сили. Но все пак имаше моменти, когато не знаех какво точно изпитвам към него. Всъщност още не знам.

— И аз съжалявам — казвам. Не съм сигурна за какво точно. Може би защото има истинска опасност да стана причина за смъртта му.

— Няма за какво да съжаляваш. Ти се стараеше да спасиш живота на двама ни. Но не искам да продължаваме така, да си обръщаме гръб в реалния живот и да се хвърляме в снега всеки път, когато наблизо има камера. Затова си помислих, че ако престана да си давам вид на толкова, нали се сещаш, оскърбен, можем да опитаме просто да бъдем приятели — казва той.

Вероятно всичките ми приятели в крайна сметка ще загинат, но няма да спася Пийта, като го отблъсна.

— Добре — казвам аз. Предложението му наистина ме кара да се чувствам по-добре. Някак си не толкова двулична. Щеше да е хубаво, ако се беше обърнал към мен с това предложение по-рано, преди да разбера, че президентът Сноу има други планове и че вариантът да бъдем просто приятели вече не съществува. Но така или иначе, радвам се, че отново си говорим.

— Е, какво има? — пита той.

Не мога да му кажа. Подръпвам стръкчетата трева.

— Да започнем с нещо по-основно. Например знам, че би рискувала живота си, за да спасиш моя… но не знам кой е любимият ти цвят, това не е ли странно? — казва той.

По устните ми се прокрадва усмивка:

— Зелен. Кой е твоят?

— Оранжевият — казва той.

— Оранжевият? Като косата на Ефи ли?

— Малко по-приглушен — отвръща той. — По-скоро като… залеза.

Залез. Представям си го веднага: слънцето се спуска зад хоризонта, а небето е изпъстрено с ивици с мек оранжев оттенък. Прекрасно. Спомням си бисквитата с тигровата лилия и сега, когато Пийта отново говори с мен, едва се сдържам да не му разкажа цялата история с президента Сноу. Но знам, че Хеймич не желае това. По-добре да се придържам към безобидни теми.

— Знаеш ли, всички непрекъснато говорят с възторг за картините ти. Чувствам се неудобно, че не съм ги виждала — казвам.

— Е, Взел съм цял вагон с картини. — Той се изправя и ми подава ръка. — Ела.

Хубаво е да почувствам как пръстите му отново се преплитат с моите, не за пред публиката, а в знак на истинско приятелство. Тръгваме обратно към влака, хванати за ръце. На вратата си спомням:

— Първо трябва да се извиня на Ефи.

— Гледай да се покажеш по-разкаяна, отколкото си в действителност — казва ми Пийта.

Така че когато се връщаме във вагон-ресторанта, където останалите още обядват, поднасям на Ефи извинение, което според мен е доста пресилено, но според нея вероятно едва успява да компенсира моето погазване на етикета. Трябва да й се признае, че го приема великодушно. Казва, че съзнава на какво напрежение съм подложена. А коментарите й за това, че е необходимо някой да се грижи за спазването на разписанието, продължават само около пет минути. Наистина ми се разминава леко.