Сюзан Колинс - Възпламеняване

Апетитът ми се е върнал заедно с желанието да се боря. След дълги седмици, прекарани в тревоги, сега умирам от глад.

— Искам да опитам всичко — казвам на Пийта.

Виждам, че се мъчи да разтълкува изражението ми, да разбере на какво се дължи промяната. Тъй като не знае за присъдата на президента Сноу, може единствено да предполага, че според мен сме успели. Може би си мисли, че съм наистина щастлива от годежа. В погледа му проличава, че е объркан, но само за малко, защото камерата ни снима.

— Значи трябва да пазиш силите си — казва той.

— Да, само по една хапка от всяко блюдо, не повече — казвам. Решителността ми почти веднага е сломена още на първата маса, където има двайсетина вида супи. Попадам на тиквена крем супа, поръсена със ситно счукани ядки и някакви черни семенца. — Мога да ям тази супа цяла вечер! — казвам възторжено аз, но не го правя. В следващия момент се размеквам пред бистра зелена супа, която мога да опиша единствено с думите „с вкус на пролет“, а после изпадам във възторг от гъста розова супа, в която плуват малини.

Изникват лица, чувам имена, правят се снимки, разменят се бързи целувки по бузите. Очевидно моята брошка със сойката-присмехулка се е превърнала в модна сензация, защото няколко души се приближават да ми покажат аксесоарите си. Моята птица е възпроизведена на катарами, избродирана на копринените ревери, дори татуирана на интимни места. Всеки иска да носи отличителния знак на победителя. Представям си как президентът Сноу се побърква от всичко това. Но какво може да направи той? В Капитола Игрите бяха голям хит и къпините символизираха само едно отчаяно момиче, което се мъчи да спаси любимия си.

Двамата с Пийта не полагаме усилия да си намерим компания, но сме постоянно търсени. Ние сме онази част от празненството, която никой не иска да пропусне. Придавам си възторжен вид, но не храня и капчица интерес към тези хора от Капитола. Те само ме разсейват и отклоняват вниманието ми от храната.

На всяка маса се сблъсквам с нови изкушения и дори при ограничението от по една хапка, което съм си наложила, бързо започвам да преяждам. Вземам малка печена птица, отхапвам и устата ми се напълва с портокалов сос. Вкусно. Но давам на Пийта да изяде останалото, защото искам да продължа да опитвам други неща, а мисълта да изхвърля храна, както виждам толкова много хора да правят съвсем небрежно, ме отвращава. След десетина маси вече съм преяла, а сме пробвали съвсем малко от поднесените блюда.

Точно тогава подготвителният ми екип връхлита върху нас. Заради изпития алкохол и екстаза им от факта, че присъстват на такова величествено събитие, не им се разбира почти нищо.

— Защо не ядеш? — пита Октавия.

— Ядох, но не мога да побера нито хапка повече — отговарям аз. Всички избухват в смях, сякаш не са чували по-глупаво нещо.

— Тук това не е пречка за никого! — заявява Флавий. Отвеждат ни до една маса, на която са подредени малки винени чаши, пълни с прозрачна течност. — Изпийте това!

Пийта взема една чаша, за да отпие, и те обезумяват.

— Не тук! — изпищява Октавия.

— Трябва да я изпиеш там вътре — казва Вения и сочи вратите, водещи към тоалетните. — Иначе ще оплескаш целия под!

Пийта поглежда отново чашата и най-после схваща.

— Искате да кажете, че това ще ме накара да повърна?

Подготвителният ми екип се разсмива истерично:

— Разбира се, за да можеш да продължиш да ядеш — казва Октавия. — Аз влизах вътре вече два пъти. Всеки го прави — как иначе ще се забавляваш на едно празненство?

Безмълвно се взирам в красивите малки чашки и всичко, което олицетворяват. Пийта оставя своята обратно на масата така внимателно, сякаш би могла да избухне.

— Хайде, ела, Катнис. Да танцуваме.

Докато се отдалечаваме от екипа и тръгваме към дансинга, от облаците се разнася музика. Знаем само няколко танца, от онези, които се изпълняват под съпровод на музика от цигулка или флейта и за които е нужно доста голямо пространство. Но Ефи ни показа други, които са популярни в Капитола. Музиката е бавна и романтична, Пийта ме прегръща и се движим в кръг, почти без никакви специални стъпки. Този танц може да се изпълнява дори на тава за баница. Известно време мълчим. После Пийта проговаря с напрегнат глас:

— В първия момент си готов да приемеш тези хора, като си казваш, че може би не са толкова лоши, а после изведнъж… — Той млъква насред изречението.

Пред очите ми са измършавелите детски тела върху кухненската ни маса, докато майка ми предписва онова, което родителите не могат да им дадат. Повече храна. Сега, когато сме богати, тя обикновено им дава храна за вкъщи. Но по-рано често нямаше какво да им дадем, а детето и без друго вече не можеше да бъде спасено. Докато тук в Капитола хората повръщат заради удоволствието да пълнят търбусите си отново и отново. Не заради някаква болест на тялото или ума, не от развалена храна. Това е нещо, което всички правят по време на празненство. Нещо прието. Част от забавлението.