Сюзан Колинс - Възпламеняване

Вече се зазорява, когато измъквам от скривалището лък и стрели и започвам да си проправям с мъка път през снежните преспи в гората. Кой знае защо съм твърдо решена да стигна до езерото. Може би за да се сбогувам с това място, с баща ми и с щастливите мигове, които прекарахме там, защото знам, че сигурно никога повече няма да дойда тук. Може би само така мога отново да си поема напълно дъх. Част от мен всъщност не се тревожи истински дали ще ме хванат, щом мога да видя това място още веднъж.

Пътят дотам ми отнема два пъти повече време от обикновено. Дрехите, изработени от Цина, задържат топлината много добре и пристигам потънала в пот под скиорския екип, но лицето ми е премръзнало. Зимното слънце, което хвърля гневни отблясъци върху снега, е направило нещо със зрението ми, и съм толкова изтощена и погълната от собствените си безнадеждни мисли, че не забелязвам знаците. Тънката струйка дим от комина, пресните следи от стъпки, ароматът на запарени борови иглички. Намирам се буквално на няколко метра от вратата на бетонната къща, когато спирам на място. И не заради дима, следите от стъпки или миризмата. А заради един звук, който не мога да сбъркам — изщракване на оръжие зад гърба ми.

Втора природа. Инстинкт. Обръщам се и опъвам лъка, макар вече да знам, че шансовете не са в моя полза. Виждам бялата униформа, каквато носят миротворците, светлокафявия ирис на окото, където ще се забие стрелата ми. Но оръжието пада на земята, а невъоръжената жена протяга към мен нещо, което държи в ръкавицата си.

— Спри! — вика тя.

Поколебавам се, неспособна да проумея този обрат на събитията. Може би имат заповеди да ме заловят жива и да ме изтезават, докато улича в престъпление всеки, когото някога съм познавала. Хайде да видим дали ще успеете , казвам си аз. Пръстите ми почти са решили да пуснат стрелата, когато виждам какво държи в ръкавицата. Малко кръгло хлебче. По-скоро бисквита. Посивяло и подгизнало по краищата. Но в средата ясно се вижда изображение.

Това е моята сойка-присмехулка.

Нищо не разбирам. Моята птица, изобразена върху бисквита. За разлика от стилните варианти, които видях в Капитола, това определено не е моден аксесоар.

— Какво е това? Какво означава? — питам рязко, все още готова да убивам.

— Означава, че сме на твоя страна — казва треперлив глас зад гърба ми.

Не я видях, когато се приближих. Трябва да е била в къщата. Не свалям очи от настоящата си цел. Вероятно новодошлата е въоръжена, но се обзалагам, че няма да рискува да ме остави да чуя щракването, което ще означава, че смъртта ми е неизбежна, като знае, че на мига ще убия спътницата й.

— Излез пред мен, за да те виждам! — заповядвам аз.

— Тя не може. Тя е… — опитва се да каже жената с бисквитата.

— Излез пред мен! — изкрещявам аз.

Чува се стъпка и звук от влачещи се крака. Очевидно движението изисква усилие. Друга жена, или може би трябва да я нарека „момиче“, тъй като изглежда приблизително на моята възраст, се появява с куцукане. Облечена е с униформа на миротворец, завършваща с бялата кожена наметка, но момичето е дребно, а униформата е с няколко номера по-голяма. Не виждам да носи оръжие. Подпира се на груба патерица, направена от отчупен клон. Влачи десния си крак.

Оглеждам лицето на момичето, което е яркочервено от студа. Зъбите й са криви, а над едното от шоколадово кафявите й очи има родилен белег с форма на ягода. Това не е миротворец. Нито гражданка на Капитола.

— Кои сте вие? — питам предпазливо, но не толкова войнствено.

— Казвам се Туил — отговаря жената. По-възрастна е. Може би някъде към трийсет и пет. — А това е Бони. Бягаме от Окръг 8.

Окръг 8! Тогава сигурно знаят за бунта!

— Откъде взехте униформите? — питам.

— Откраднах ги от фабриката — казва Бони. — Ние ги правим там. Само че си мислех, че тази ще бъде за… за някой друг. Затова не й е по мярка.

— Взехме оръжието от един мъртъв миротворец — казва Туил, като проследява погледа ми.

— А тази бисквита в ръката ти? С птицата. Какво означава? — питам.

— Не знаеш ли, Катнис? — Бони изглежда искрено изненадана.

Разпознават ме. Разбира се, че ме разпознават. Лицето ми е открито и стоя тук извън Окръг 12, насочила стрела към тях. Коя друга мога да съм?

— Знам, че е същата като брошката, която носех на арената.

— Тя не знае — казва тихо Бони. — Може би нищо не знае.

Внезапно изпитвам нуждата да си придам вид, че владея положението.