Сюзан Колинс - Възпламеняване

— Не, не се превръщат — отговаря Финик пренебрежително. Но аз се разсмивам, като си спомням, че именно с тези думи Ефи Тринкет ни представи на хората от Капитола миналата година, преди някой изобщо да ни познава. Като въглища, превърнати в перли от тежестта на съществуването си. Красота, родена от болката.

Пийта изплаква перлата във водата и ми я подава.

— За теб е.

Поставям я на дланта си и гледам на слънчевата светлина преливащата се във всички цветове на дъгата повърхност. Да, ще я запазя. През няколкото часа живот, които ми оставят, ще я залазя близо до себе си. Ще приема този последен подарък от Пийта. Единственият, който мога наистина да приема. Може би той ще ми даде сили в последните мигове.

— Благодаря — казвам и я стискам в ръка. Вглеждам се хладно в сините очи на човека, който сега е най-големият ми противник, човека, който е готов да пожертва собствения си живот за мен. И си обещавам, че ще проваля плана му.

Смехът изчезва от сините очи и те се взират толкова напрегнато в моите, че сякаш могат да прочетат мислите ми.

— Медальонът не подейства, така ли? — казва Пийта, въпреки че е до Финик. Въпреки че всички го чуват. — Катнис?

— Подейства — отговарям аз.

— Но не така, както исках — казва той и отклонява погледа си. След това не поглежда нищо друго, освен стридите.

Точно почваме да се храним, когато се появява парашут и носи две добавки към храната ни. Бурканче с пикантен червен сос и нова пратка хлебчета от Окръг 3. Финик, разбира се, веднага ги преброява.

— Пак са двайсет и четири — казва той.

Значи, трийсет и две хлебчета. Всеки от нас взима по пет и остават седем, които не могат да се разделят по равно. Това е хляб само за един човек.

Соленото месо на рибата, сочните миди. Дори стридите изглеждат апетитни, сосът силно подобрява вкуса им. Тъпчем се, докато накрая не можем да сложим в устата си нито хапка повече, и пак остава храна. Но тя ще се развали и я хвърляме във водата, за да не я намерят професионалните трибути, когато си тръгнем. Никой не се притеснява за черупките. Водата ще ги отнесе.

Не ни остава нищо друго, освен да чакаме. Двамата с Пийта седим до водата, хванати за ръце, безмълвни. Той каза каквото имаше за казване снощи, и то не ме накара да променя решението си, а и нищо, което аз кажа, няма да промени неговото. Времето за подаръци с цел убеждаване свърши.

Но аз пазя перлата — сложила съм я заедно с канелката и мехлема в парашутчето, завързано на кръста ми. Надявам се да стигне обратно до Окръг 12.

Майка ми и Прим няма да забравят да я върнат на Пийта, преди да ме погребат.

Химнът започва, но тази вечер в небето няма лица. Публиката е жадна за кръв и сигурно се е изнервила. Но капанът на Бийти явно изглежда достатъчно обещаващ, след като гейм-мейкърите не са предприели нови атаки. Може би просто са любопитни да видят какво ще стане.

Когато според нас с Финик наближава девет часът, тръгваме от осеяния с мидени черупки лагер, стигаме по брега до участъка на дванайсетия час и на лунната светлина тихо се насочваме към дървото. Преяли сме и за разлика от сутринта изкачването е по-трудно и се задъхваме. Започвам да съжалявам, че съм изяла последните десетина стриди.

Бийти си избира Финик за помощник, а ние, останалите, стоим на пост. Бийти размотава много жица и не бърза да я свърже към дървото. Казва на Финик да закрепи единия край за един счупен клон и да пусне другия на земята. После Бийти и Финик застават от двете страни на дървото, подават си макарата един на друг и омотават жицата около ствола. Отначало ми се струва, че я омотават произволно, но после виждам как откъм страната, където е застанал Бийти, на лунната светлина се появява нещо като сложен лабиринт от нишки. Чудя се дали начинът, по който полагат жицата, има някакво значение, или целта е да накарат публиката да се замисли. Обзалагам се, че повечето спонсори знаят за електричеството толкова, колкото и аз.

Работата по ствола на дървото приключва точно когато чуваме, че се задава вълната. Тя тръгва винаги от участъка на десетия час, но така и не определих точно в кой момент. Сигурно първо насочват водата натам, после се явява самата вълна и следва наводнението. Но небето ми казва, че е десет и трийсет.

Сега Бийти разкрива останалата част от плана. Тъй като двете с Джоана сме най-бързи, той иска да тръгнем надолу през джунглата и по пътя да размотаваме жицата след нас. Да я положим по брега в участъка на дванайсет часа и да пуснем металната макара, заедно с остатъка от жицата, дълбоко във водата. Да проверим дали е потънала на дъното и да тичаме обратно към джунглата. Ако тръгнем веднага, ще успеем да се върнем на безопасно място.