Сюзан Колинс - Възпламеняване

— Да го чува ли? — пита Бийти.

— Само с ухото, което ми излекуваха в Капитола — казвам аз. Познайте кого не мога да заблудя с тази история? Бийти. Защото той със сигурност си спомня как ме научи да откривам силовите полета, а и във всеки случай, вероятно силовите полета не издават звук. Но кой знае защо той не оспорва твърдението ми.

— Тогава нека Катнис да върви първа — казва той, като спира за миг да избърше замъглените си очила. — Със силовите полета шега не бива.

Не можем да сбъркаме дървото на мълнията, тъй като се извисява високо над другите. Събирам шепа орехи, казвам на всички да чакат, а аз се изкачвам бавно по склона и подхвърлям орехите пред себе си. Но виждам силовото поле почти веднага, още преди да го уцели някой орех, защото то е само на петнайсетина метра разстояние. Обхождам с поглед зелената растителност пред мен и виждам квадрата с вълничките високо горе от дясната ми страна. Хвърлям един орех натам и го чувам как изцвърчава в потвърждение.

— Стойте под дървото на мълнията — казвам на останалите.

Разпределяме си задачите. Финик пази Бийти, докато той оглежда дървото. Джоана залага канелката да извлече вода, Пийта събира орехи, а аз отивам на лов. Изглежда дървесните плъхове не изпитват никакъв страх от хора, затова с лекота убивам три. Шумът на вълната в десет часа ми напомня, че трябва да тръгвам обратно. Връщам се при другите и почиствам улова си. После начертавам линия на земята на няколко метра от силовото поле, за да ни подсеща да не се приближаваме много, и двамата с Пийта се залавяме да печем орехи и да нанизваме месото на плъховете на шишчета.

Бийти още се върти около дървото, правейки неизвестно какво — измервания или нещо подобно. Обелва парче кора от дървото, идва при нас и го хвърля към силовото поле. То отскача, проблясва и пада на земята. След няколко мига възвръща първоначалния си цвят.

— Е, това обяснява много неща — казва Бийти. Поглеждам Пийта, не успявам да се сдържа и прехапвам устни, за да не се разсмея, тъй като това не обяснява абсолютно нищо на никого, освен на Бийти.

Някъде по това време чуваме прищракването от съседния сектор, което означава, че е единайсет часът. Тук звукът се чува много по-силно. Всички се вслушваме напрегнато.

— Не е механичен звук — казва категорично Бийти.

— Сигурно са насекоми — казвам аз. — Някакви бръмбари.

— Нещо с щипци — добавя Финик.

Звукът се усилва, сякаш усеща, че наблизо има жива плът. Каквото и същество да издава този звук, обзалагам се, че може да смъкне плътта от костите ни за секунди.

— И без това трябва да се махаме оттук — казва Джоана. — Остава по-малко от час, преди да започнат мълниите.

Но не отиваме много далече. Стигаме до същото дърво в участъка с кървавия дъжд. Устройваме си нещо като пикник — сядаме, ядем храната от джунглата и чакаме светкавицата, която означава, че е обяд. Щракането сега е по-слабо и Бийти ме моли да се покатеря на дървото и да видя какво става. Когато мълнията удря, тя е ослепителна, дори оттук, дори на силното слънце. Тя обгръща изцяло далечното дърво, то проблясва в гореща синьо-бяла светлина и във въздуха пращи електричество. Слизам и съобщавам откритията си на Бийти, който изглежда доволен, макар да не си служа с много научни термини.

По заобиколен път се връщаме на пясъчната ивица в участъка на десет часа. Пясъкът е гладък и влажен, почистен от наскоро преминалата вълна. Общо взето, Бийти ни дава свободен следобед, докато подготвя жицата си. Тъй като тя е неговото оръжие и разчитаме изцяло на неговите познания, имаме странното чувство, че са ни пуснали по-рано от училище. Първо се редуваме да спим в сенчестия край на джунглата, но късно следобед всички са будни и неспокойни. Тъй като това може да е последният ни шанс да хапнем морска храна, решаваме да си устроим пиршество. Под ръководството на Финик ловим риба с импровизирани харпуни и събираме миди, дори се гмуркаме за стриди. Последната част ми харесва най-много, но не защото особено обичам стриди. Опитвала съм ги само веднъж, в Капитола, и ми се сториха лигави. Но тук, дълбоко под водата, е прекрасно, все едно съм в друг свят. Водата е много бистра, преминават пасажи от яркоцветни риби, а пясъчното дъно е украсено със странни морски цветя.

Джоана стои на пост, докато Финик, Пийта и аз почистваме и подреждаме морската храна. Пийта току-що е разтворил с усилие една стрида, когато го чувам как се разсмива:

— Хей, погледнете това! — Той вдига блестяща, съвършено оформена перла, голяма колкото грахово зърно. — Знаеш ли, че ако приложиш достатъчно налягане върху въглищата, те се превръщат в перли — обяснява той сериозно на Финик.