Сюзан Колинс - Възпламеняване

Този път няма какво да ни прекъсне, освен ние самите. След няколко опита Пийта се отказва да говори. Усещането вътре в мен става по-топло и се разнася от гърдите ми надолу из тялото ми, по ръцете и краката, обхваща ме цялата. Вместо да ми донесат удовлетворение, целувките имат обратен ефект — искам още. Мислех, че съм нещо като експерт по глада, но този е от съвсем нов вид.

Идваме на себе си, когато чуваме първата светкавица — тази, която удря дървото в полунощ. Тя събужда и Финик. Той извиква нещо и се надига. Виждам как забива пръсти в пясъка, за да се увери, че кошмарът, който му се е присънил, не е истински.

— Не мога да спя повече — казва той. — Нека един от вас да си почине. — Изглежда едва тогава забелязва израженията ни, начинът, по който сме се увили един около друг. — Или и двамата. Мога да стоя сам на пост.

Пийта обаче не му позволява.

— Опасно е — казва той. — Не съм уморен. Ти си легни, Катнис. — Не възразявам, защото наистина трябва да се наспя, ако искам да допринеса с нещо за спасяването на живота му. Изпраща ме до мястото, където спят другите. После окачва верижката с медальона на врата ми и слага ръка там, където би трябвало да е нашето бебе. — От теб ще излезе страхотна майка — казва той. Целува ме за последен път и се връща при Финик.

Споменаването на бебето е знак, че временната почивка, която си взехме от Игрите, е свършила. Публиката сигурно вече се пита защо не е използвал най-убедителния аргумент в арсенала си, и той го знае. Знае също, че спонсорите трябва да бъдат манипулирани.

Лягам на пясъка и се чудя: дали не иска да ми каже и нещо друго? Да ми напомни, че един ден все пак може да имам деца с Гейл? Е, ако е така, греши. Защото, първо, това никога не е влизало в плановете ми. И второ, ако само един от нас може да бъде родител, за всички е ясно, че това трябва да е Пийта.

Унасям се и се мъча да си представя един свят, някъде в бъдещето, без Игри, без Капитол. Място като поляната в песента, която изпях на Ру, докато умираше. Където детето на Пийта може да живее спокойно.

Събуждам се и за миг ме обзема прекрасно чувство на щастие, което по някакъв начин е свързано с Пийта. Разбира се, в този момент щастието е нещо напълно абсурдно, тъй като при темпото, с което вървят нещата, ще бъда мъртва само след ден. И това е сценарият в най-добрия случай, ако успея да елиминирам останалите участници, в това число и себе си, и да направя така, че Пийта да бъде увенчан като победител в Юбилейните игри. Но чувството е толкова неочаквано и сладко, че се вкопчвам в него, макар и само за няколко мига. Преди едрият пясък, горещото слънце и сърбящата кожа да ме върнат към действителността.

Всички вече са станали и гледат как един парашут се спуска към брега. Отивам при тях и пристига нова пратка с хляб. Същият като онзи, който получихме предишната вечер. Двайсет и четири хлебчета от Окръг 3. По този начин имаме общо трийсет и три. Всеки взема по пет и оставяме осем в запас. Никой не го казва на глас, но осем ще се разделят идеално след следващата смърт. Кой знае защо, на дневна светлина шегата за това кой ще е жив, за да изяде хлебчетата, вече не е особено забавна.

Колко дълго можем да поддържаме този съюз? Никой не е очаквал броят на трибутите да намалее толкова бързо. Ами ако греша в предположението, че другите предпазват Пийта? Ако е просто съвпадение или всичко е било стратегия да спечелят доверието ни, за да се превърнем в лесна плячка? Може би не разбирам какво всъщност става? Момент така, тук няма „ако“. Аз не разбирам какво става. А щом не разбирам, значи е време двамата с Пийта да изчезваме оттук.

Сядам до него на пясъка да си изям хлебчетата. По някаква причина ми е трудно да го погледна. Може би заради всички тези целувки снощи, макар че те не са нещо ново за нас. Възможно е да не е усетил никаква разлика. Може би е, защото знаем колко малко време ни остава. И защото двамата действаме в напълно противоположни посоки по отношение на това кой трябва да оцелее в тези Игри.

Изяждаме хлебчетата, хващам го за ръка и го дърпам към водата.

— Ела. Ще те науча да плуваш. — Трябва да го отведа по-далече от останалите, за да обсъдим как да се отделим. Ще е трудно, защото след като разберат, че слагаме край на съюза, веднага ще се превърнем в мишени.

Ако наистина го учех да плува, щях да го накарам да свали пояса, защото той го държи над водата, но какво значение има сега? Показвам му основните движения и го оставям да се упражнява напред-назад — тук водата му стига до кръста. Забелязвам, че отначало Джоана ни държи внимателно под око, но накрая губи интерес и отива да подремне. Финик плете нова мрежа от лиани, а Бийти си играе с жицата. Разбирам, че моментът е настъпил.