Сюзан Колинс - Възпламеняване

Посрещаме огромната вълна от сектора между десет и единайсет часа, изчакваме нивото на водата да спадне и после си правим лагер на брега. На теория би трябвало цели дванайсет часа нищо да не ни заплашва от джунглата. От отрязъка между единайсет и дванайсет часа се носи неприятно щракане, вероятно от някакви ужасни насекоми. Но каквито и да са съществата, които издават тези звуци, те си остават в пределите на джунглата, а ние избягваме този участък, в случай че те само чакат да направим една погрешна стъпка, за да излетят на рояк оттам.

Не знам как Джоана още се държи на крака. От началото на Игрите е спала около час. Двамата с Пийта доброволно предлагаме да поемем първата смяна на пост, защото сме по-отпочинали, а и защото искаме да прекараме малко време насаме. Всички веднага заспиват, но сънят на Финик е неспокоен. От време на време го чувам да промърморва името на Ани.

Сядаме на мокрия пясък с гръб един към друг и аз се притискам към него. Той наблюдава джунглата, а аз гледам към водата, което е по-добре за мен. В съзнанието ми още се носят гласовете на сойките-бъбрици и за съжаление насекомите не могат да ги заглушат. След малко облягам глава на рамото му. Усещам как гали косата ми.

— Катнис — казва той нежно, — няма смисъл да се преструваме, че никой от нас не знае какво се опитва да направи другият. — Не, предполагам, че няма, но и не е забавно да го обсъждаме. Е, не и за нас, във всеки случай. Зрителите в Капитола сигурно са се залепили за телевизорите си, за да не пропуснат нито дума. — Не знам каква сделка си мислиш, че си сключила с Хеймич, но трябва да знаеш, че и аз му обещах някои неща. — Разбира се, че знам. Казал е на Пийта да се грижи за мен, за да не събуди подозренията му. — Затова можем да допуснем, че Хеймич е излъгал един от нас.

Става ми интересно. Двойна сделка. Двойно обещание. И само Хеймич знае кое е истинското. Вдигам глава и поглеждам Пийта в очите:

— Защо ми го казваш чак сега?

— Защото не искам да забравяш в колко различно положение се намираме. Ако ти умреш, а аз остана жив, за мен изобщо няма да има живот, когато се върна в Окръг 12. Ти си целият ми живот — казва той. — Никога няма да бъда щастлив. — Искам да възразя, но той поставя пръст на устните ми. — За теб е различно. Не казвам, че няма да ти е тежко. Но има други хора, заради които си заслужава да живееш.

Пийта смъква от врата си верижката със златния диск. Вдига я към лунната светлина, за да видя ясно сойката-присмехулка. После натиска закопчалката, която не съм забелязала досега, и дискът се отваря. Не е плътен, както си мислех, а е медальон. И в медальона има снимки. От дясната страна — усмихнатите лица на майка ми и Прим. А от лявата — Гейл. Почти усмихнат.

На света няма нищо, което може да ме пречупи по-лесно в този момент, от тези три лица. След всичко, което чух днес… това е съвършеното оръжие.

— Семейството ти има нужда от теб, Катнис — казва Пийта.

Семейството ми. Майка ми. Сестра ми. И мнимият ми братовчед Гейл. Но намерението на Пийта е ясно. Че Гейл наистина е моето семейство, или ще бъде някой ден, ако остана жива. Да се омъжа за него. Значи Пийта ми дава едновременно живота си и Гейл. За да не изпитвам никакви съмнения. Всичко. Ето какво иска Пийта да взема от него.

Чакам го да спомене бебето, да играе пред камерите, но той не го прави. И именно така разбирам, че това не е част от Игрите. Че ми казва истината за онова, което изпитва.

— Никой няма нужда от мен — казва той и в гласа му не звучи самосъжаление. Вярно е, че семейството му не се нуждае от него. Те ще скърбят, както и няколко приятели. Но ще продължат напред. Дори Хеймич, с помощта на обилно количество алкохол, ще продължи напред. Осъзнавам, че само един човек ще бъде непоправимо съкрушен, ако Пийта умре. Аз.

— Аз — казвам. — Аз се нуждая от теб. — Той изглежда разстроен, поема дълбоко дъх, сякаш се кани да подхване дълъг спор, а това не е хубаво, изобщо не е хубаво, защото ще започне да говори за Прим и за майка ми, и за всичко останало, и само ще се объркам. Затова, преди да успее да проговори, го спирам с целувка.

Пак изпитвам онова чувство. Чувството, което съм изпитвала само веднъж. В пещерата миналата година, когато се опитвах да накарам Хеймич да ни изпрати храна. По време на онези Игри, а и след това сигурно съм целувала Пийта поне хиляда пъти. Но имаше само една целувка, от която дълбоко в мен се раздвижи нещо. Само една, която ме накара да искам още. Но тогава раната на главата ми започна да кърви и той ме накара да си легна.