Сюзан Колинс - Възпламеняване

Зървам Пийта и Джоана, застанали при дърветата, и изпитвам смесица от облекчение и гняв. Защо Пийта не дойде да ми помогне? Защо никой не ни последва? Дори в този момент остава на мястото си, вдига ръце, сочи към нас, устните му се движат, но думите му не стигат до нас. Защо?

Стената е толкова прозрачна, че двамата с Финик се блъскаме в нея и падаме на тревата. Имам късмет. Рамото ми е поело най-силната част от удара, докато Финик се е ударил право в лицето и сега от носа му тече кръв. Ето защо Пийта, Джоана и дори Бийти, когото виждам тъжно да клати глава зад тях, не ни се притекоха на помощ. Пред нас има невидима стена. Не е силово поле. Докосвам твърдата, гладка повърхност. Но ножът на Пийта и брадвата на Джоана не оставят дори драскотина върху нея. Изминавам няколко метра покрай нея и разбирам, че стената обхваща целия отрязък от четири до пет часа. И докато този час не свърши, ние сме хванати като мишки в капан.

Пийта притиска ръка към повърхността и аз поставям моята срещу него, сякаш мога да почувствам докосването му през стената. Виждам, че устните му се движат, но не го чувам — чувам единствено звуците от нашата страна. Опитвам се да отгатна какво казва, но не мога да се съсредоточа и затова само се взирам в лицето му и с всички сили се мъча да запазя разсъдъка си.

После започват да пристигат птиците. Една по една. Кацат по клоните наоколо. И от устата им се излива грижливо оркестриран хор на ужаса. Финик се предава веднага, пада на колене и притиска ушите си с ръце, сякаш иска да смаже черепа си. Известно време правя опит да се съпротивлявам. Изпразвам целия колчан стрели в омразните птици. Но всеки път, щом някоя падне мъртва, друга бързо заема мястото й. Накрая и аз се предавам и се свивам до Финик, като се мъча да не чувам болезнените писъци на Прим, Гейл, майка ми, Мадж, Рори, Вик и дори Поузи, безпомощната малка Поузи…

Разбирам, че всичко е свършило, когато усещам ръцете на Пийта, усещам как ме повдига от земята и ме изнася от джунглата. Но продължавам да стискам очи, да държа ръце на ушите си, а мускулите ми са сковани от напрягане. Пийта ме държи в скута си, говори ми успокояващи думи и леко ме люлее. Минава много време, преди да започна да отпускам желязната хватка върху тялото си. И веднага се разтрепервам.

— Всичко е наред, Катнис — прошепва той.

— Ти не ги чу — отговарям.

— Чух Прим. В самото начало. Но не беше тя — казва той. — Беше сойка-бъбрица.

— Беше Прим. Някъде. Птицата е записала гласа.

— Не, те така искат да мислиш. Точно както аз се чудех дали онзи мут миналата година беше с очите на Глимър. Но това не бяха очите на Глимър. И това не беше гласът на Прим. Или ако е нейният глас, сигурно са го взели от някое интервю или нещо подобно и са изкривили звука. За да звучи така, както искат — казва той.

— Не, изтезаваха я — казвам. — Вероятно е мъртва.

— Катнис, Прим не е мъртва. Как могат да я убият? Останали сме само осем души. Какво следва? — казва Пийта.

— Да умрат още седем — казвам отчаяно.

— Не, вкъщи. Какво следва, когато в Игрите останат осем трибути? — Той повдига брадичката ми и вперва поглед в мен. Принуждава ме да го погледна в очите. — Какво следва? Когато останат само осем?

Знам, че се опитва да ми помогне, затова се заставям да мисля.

— Когато останат само осем… — повтарям аз. — Интервюират семейството и приятелите ти.

— Точно така. Интервюират семейството и приятелите ти. А могат ли да го направят, ако са ги избили всичките?

— Не — казвам, все още неуверена.

— Не. Ето откъде знаем, че Прим е жива. Тя ще е първата, която ще интервюират, нали? — пита той.

Иска ми се да му повярвам. Отчаяно. Но… тези гласове…

— Първо Прим. После майка ти. Братовчед ти Гейл. Мадж — продължава той. — Това беше номер, Катнис. Ужасен. И единствените жертви сме ние. Ние сме тези, които участват в Игрите. Не те.

— Убеден ли си? — питам.

— Убеден съм — казва Пийта. Колебая се, защото знам как Пийта може да накара всеки да повярва всичко. Поглеждам към Финик за потвърждение и виждам, че слуша напрегнато Пийта.

— Ти вярваш ли, Финик?

— Може и да е така. Не знам — отговаря той. — Възможно ли е това, Бийти? Да вземат нормален глас и да го направят…

— О, да. Изобщо не е трудно, Финик. Нашите деца изучават подобна техника в училище — казва Бийти.

— Разбира се, че Пийта е прав. Цялата страна обожава сестричката на Катнис. Ако наистина са я убили по този начин, хората ще се разбунтуват — намесва се Джоана. — А те не искат това, нали? — Тя отмята глава назад и изкрещява: — Бунт в цялата страна? Едва ли искат подобно нещо!