Сюзан Колинс - Възпламеняване

— Прим! — Провирам се през стена от зелени растения, излизам на малка поляна и звукът се повтаря точно над мен. Над мен? Рязко отмятам глава назад. Горе в дърветата ли са я качили? Отчаяно обхождам с поглед клоните, но не виждам нищо. — Прим? — изричам умолително. Чувам я, но не мога да я видя. Следващият й вопъл отеква ясен като камбана и няма как да сбъркам източника му. Издава го малка качулата черна птица, кацнала на един клон на три-четири метра над главата ми. И тогава разбирам.

Това е сойка-бъбрица.

За пръв път виждам такава птица — мислех, че вече не съществуват. Облягам се на ствола на дървото, притискам гърдите си, където усещам остри бодежи, и известно време я разглеждам. Мутантът, предшественикът, бащата. Мислено си представям присмехулник, сравнявам го със сойката-бъбрица и, да, мога да видя как са се съешили, за да създадат моята сойка-присмехулка. В птицата няма нищо, което да намеква, че е мут. Нищо освен звуците, които се леят от устата й и ужасно точно имитират гласа на Прим. Карам я да замлъкне, като изстрелвам стрела в гърлото й. Птицата пада на земята. Измъквам стрелата и извивам врата на птицата за по-сигурно. После запращам отвратителното създание в джунглата. Няма толкова силен глад, който да ме изкуши да я изям.

Не беше истинско , казвам си аз. Точно както вълците-мутанти миналата година не бяха наистина мъртвите трибути. Това е само някакъв садистичен трик на гейм-мейкърите.

Финик пристига с трясък на поляната и вижда как почиствам стрелата си с шепа мъх.

— Катнис?

— Всичко е наред. Добре съм — казвам му аз, макар че изобщо не се чувствам добре. — Стори ми се, че чух сестра си, но… — Прекъсва ме пронизителен писък. Друг глас, не този на Прим, може би на млада жена. Не го разпознавам. Но ефектът върху Финик е мигновен. Той изведнъж пребледнява и виждам как зениците му се разширяват от страх. — Финик, чакай! — казвам аз и посягам да го успокоя, но той е изхвърчал като светкавица. Хукнал е в търсене на жертвата, също толкова безразсъдно, колкото аз тичах след Прим. — Финик! — викам аз, но знам, че няма да се върне и да ме чака да му дам разумно обяснение. Затова единственото, което мога да направя, е да го последвам.

Движи се много бързо, но не ми е трудно да го следвам, защото оставя след себе си ясна, отъпкана пътека. Но птицата е поне на триста метра от нас, някъде нагоре по хълма и когато го настигам, вече съм останала без дъх. Той обикаля под огромно дърво. Стволът е дебел метър и половина, а клоните започват чак на шест метра височина. Писъците на жената идват някъде от листата, но сойката-бъбрица е скрита. Сега и Финик крещи — повтаря едно и също име. „Ани! Ани!“ Изпаднал е в паника и изобщо не ме чува. Правя това, което и без друго се канех да направя. Покатервам се на съседното дърво, откривам сойката-бъбрица и я свалям с една стрела. Тя пада право надолу и се приземява точно в краката на Финик. Той я вдига, бавно прави връзката, но когато се плъзвам надолу по ствола, изглежда по-отчаян от всякога.

— Всичко е наред, Финик. Това е само сойка-бъбрица. Играят ни номер. Не е истина. Това не е твоята… Ани.

— Не, не е Ани. Но гласът беше нейният. Сойките-бъбрици имитират онова, което чуват. Откъде са чули тези писъци, Катнис? — казва той.

Когато разбирам какво ме пита, и аз пребледнявам.

— О, Финик, нали не мислиш, че те…

— Да, мисля. Точно това мисля — отговаря той.

Представям си Прим в бяла стая, завързана за някаква маса, и фигури с маски и мантии, които изтръгват тези звуци от нея. Някъде я измъчват, или са я измъчвали, за да предизвикат тези звуци. Коленете ми омекват и рухвам на земята. Финик се мъчи да ми каже нещо, но не го чувам. Това, което най-после чувам, е как някъде горе от лявата ми страна запищява друга птица. И този път гласът е на Гейл.

Финик ме хваща за ръката, преди да хукна натам.

— Не, това не е той. — Започва да ме дърпа надолу, към брега. — Да се махаме оттук! — Но гласът на Гейл е изпълнен с толкова болка, че искам да се изтръгна от Финик. — Това не е той, Катнис! Това е мут! — крещи Финик. — Хайде! — Той ме дърпа, като ту ме тегли, ту ме носи, докато успея да схвана какво казва. Прав е, това пак е сойка-бъбрица. Няма да помогна на Гейл, ако тръгна да я гоня. Но това не променя факта, че гласът е на Гейл, и някъде, в някакъв момент, някой го е накарал да издаде този звук.

Спирам да се боря с Финик и както онази нощ в мъглата побягвам от онова, с което не мога да се боря. От онова, което може само да ми навреди. Само че този път се разпада сърцето, а не тялото ми. Това трябва да е поредното оръжие на часовника. Четири часът, предполагам. Когато стрелките с тиктакане достигнат четири часа, маймуните се прибират и идва ред на сойките-бъбрици. Финик е прав — единственото, което трябва да направим, е да се махнем оттук. Само че този път Хеймич не може да ни прати с парашут лекарство, за да излекуваме раните, които са ни нанесли птиците.