Сюзан Колинс - Възпламеняване

Избираме наслуки една пътека и тръгваме по нея, без да имаме представа къде ще ни отведе. Стигаме в началото на джунглата и се взираме навътре, за да отгатнем какво ни чака там.

— Е, трябва да е часът за маймуните. Но не ги виждам никъде — казва Пийта. — Ще се опитам да сложа канелката и да изкарам вода от някое дърво.

— Не, мой ред е — казва Финик.

— Поне ще ти пазя гърба — казва Пийта.

— Това може да го направи Катнис — казва Джоана. — Ти трябва да ни нарисуваш нова карта. Старата изчезна във водата. — Тя откъсва голямо листо от едно дърво и му го подава.

За миг изпитвам подозрение, че се опитват да ни разделят и убият. Но това не звучи логично. Аз ще имам предимство пред Финик, докато се занимава с дървото, а Пийта е много по-едър от Джоана. Затова тръгвам след Финик, влизаме на петнайсетина метра навътре в джунглата, той намира подходящо дърво и почва да дълбае дупка с ножа си.

Стоя с готов за стрелба лък и не мога да се освободя от тревожното чувство, че нещо става и че сигурно е свързано с Пийта. Мислено се връщам назад — започвам от момента, в който прозвуча гонгът, като търся източника на тревогата си. Финик издърпва Пийта от металната плоча. Финик съживява Пийта, след като сърцето му спря при сблъсъка със силовото поле. Магс се втурва в мъглата, така че Финик да може да носи Пийта. Момичето-морфлинг се хвърля пред него, за да парира атаката на маймуната. Битката с професионалистите се разви много бързо, но Финик все пак отклони копието на Брут, преди то да уцели Пийта, макар че това означаваше Енобария да му нанесе удар с нож в крака? А ето, че дори Джоана го кара да чертае карта върху някакво листо, вместо да рискува да го пусне в джунглата…

Няма съмнение по въпроса. По напълно неразбираеми за мен причини всички се мъчат да го запазят жив, дори това да означава да пожертват себе си.

Потресена съм. Първо, това е моя работа. Второ, няма логика. Само един от нас може да се измъкне. Тогава защо са решили да закрилят Пийта? Какво може да им е казал Хеймич, каква сделка е сключил с тях, за да ги накара да поставят живота на Пийта над своя?

Знам защо аз искам да спася Пийта. Той е мой приятел и за мен това е единственият начин да се опълча срещу Капитола, да проваля тези ужасни Игри. Но ако между нас нямаше истинска връзка, какво би ме подтикнало да искам да го спася, да избера него пред себе си? Той определено е смел, но всички сме били достатъчно смели, за да оцелеем в Игрите. Той наистина притежава и доброта, която е трудно да пренебрегнеш, но все пак… и после се сещам за нещо, което Пийта умее да прави много по-добре от нас, останалите. Той умее да си служи с думите. Той засенчи останалите участници и на двете интервюта. И може би именно заради тази вътрешна доброта е в състояние да разчувства тълпата — и дори цялата страна — и да я спечели за своята кауза само с едно просто изречение.

Спомням си как си мислех, че именно това е дарбата, която водачът на нашата революция би трябвало да притежава. Дали Хеймич е убедил останалите в това? Че в битката с Капитола езикът на Пийта ще се окаже далече по-могъщ, отколкото всякаква физическа сила, която останалите от нас могат да покажат? Не знам. Вижда ми се фантастично, поне що се отнася до някои трибути. Например Джоана Мейсън. Но какво друго обяснение може да има за решителните им усилия да го спасят?

— Катнис, в теб ли е канелката? — пита Финик и ме връща към действителността. Срязвам лианата, с която съм вързала канелката за колана си и му я подавам.

Точно в този миг чувам писъка. Толкова изпълнен с болка и страх, че вледенява кръвта ми. И толкова познат. Изпускам канелката, забравям къде се намирам и какво има пред мен — единствената ми мисъл е, че трябва да стигна до нея, да я защитя. Хуквам като обезумяла в посоката на гласа, без да обръщам внимание на опасността, като се провирам през лиани и клони, през всичко, което ми пречи да стигна до нея.

Да стигна до малката си сестра.

Къде е тя? Какво й правят?

— Прим! — крещя аз. — Прим! — Отговаря ми само нов измъчен писък. Как е попаднала тук? Защо е в Игрите? — Прим!

В лицето и ръцете ми се врязват лиани, спъвам се в корени. Но вече съм по-близо до нея. По-близо. Още по-близо. По лицето ми се стича пот и зарастващите рани от мъглата започват да ме щипят. Задъхвам се — в топлия, влажен въздух сякаш няма кислород. Прим издава звук — такъв измъчен, безнадежден звук, че дори не мога да си представя какво са й направили, за да го предизвикат.