Сюзан Колинс - Възпламеняване

— Къде е Волтс? — пита Джоана. Изправяме се. Обикалям с несигурни крачки Рога на изобилието и се убеждавам, че е изчезнал. Финик го забелязва на двайсетина метра навътре във водата, където едва се държи на повърхността, и тръгва да го извади.

Точно тогава си спомням жицата и колко важна беше тя за него. Оглеждам се трескаво наоколо. Къде е? Къде е? И после я виждам: Уайърс все още я стиска здраво в ръце. Стомахът ми се присвива при мисълта какво трябва да направя в следващия момент.

— Прикривайте ме — викам на останалите.

Хвърлям оръжията си и тичам по пясъчната ивица, докато съм най-близо до тялото на Уайърс. Без да забавям скоростта, се гмурвам във водата и плувам към нея. С крайчеца на окото си виждам как ховъркрафтът се появява над нас и металната лапа започва да се спуска, за да я отнесе. Но не спирам. Плувам с всички сили и накрая се блъсвам в тялото й. Поемам си дъх, като се мъча да не гълтам кървавата вода, която тече от зейналата на врата й рана. Тя се носи по повърхността, където я държат плавателният пояс и смъртта, вперила невиждащ поглед в безмилостното слънце. Изправям се във водата и се налага да изтръгна макарата от пръстите й със сила, защото в предсмъртната си хватка я е стиснала невероятно здраво. После няма какво друго да направя, освен да затворя клепачите й, да се сбогувам шепнешком с нея и да отплувам. Когато хвърлям кълбото жица на пясъка и излизам от водата, тялото й вече го няма. Но още усещам вкуса на кръвта й, смесена с морската сол.

Връщам се при Рога на изобилието. Финик е успял да измъкне Бийти от водата жив, макар и малко да се е понагълтал с вода. Имал е благоразумието да не си загуби очилата, така че сега поне може да вижда. Слагам макарата на скута му. Тя искри от чистота, по нея не е останала никаква кръв. Той размотава парче жица и го прокарва през пръстите си. Сега я виждам за пръв път и тя не прилича на никоя позната ми жица. Бледозлатиста, фина и тънка като косъм. Чудя се колко ли е дълга. Сигурно цели километри, за да запълни такава голяма макара. Но не питам, защото знам, че той си мисли за Уайърс.

Поглеждам към мрачните лица на останалите. Сега всички — Финик, Джоана и Бийти — са изгубили партньорите си от своите окръзи. Приближавам се до Пийта, обвивам ръце около него и известно време всички мълчим.

— Да се махаме от този проклет остров — казва Джоана накрая. Сега остава само въпросът за оръжията, които в голяма степен сме успели да задържим. За щастие лианите тук са здрави и канелката и тубичката с мехлема, увити в парашута, все още са вързани на колана ми. Финик смъква фланелката си и превързва с нея раната, която ножът на Енобария е нанесъл в бедрото му: не е дълбока. Бийти смята, че вече може да ходи, ако вървим бавно, затова му помагам да стане. Решаваме да се насочим към точката, където е дванайсет часът. Така ще спечелим цели часове спокойствие и ще сме по-далече от отровната мъгла. А после Пийта, Джоана и Финик поглеждат в три различни посоки.

— В дванайсет часа, нали? — казва Пийта. Опашката сочи към дванайсет.

— Преди да ни завъртят — казва Финик, — се ориентирах слънцето.

— Ако се ориентираш по слънцето, сега е към четири часът, Финик — казвам аз.

— Според мен Катнис иска да каже, че да знаеш колко е часът, не означава, че знаеш къде е четири часът според часовника на гейм-мейкърите. Може да имаш най-обща представа за посоката. Но е възможно да са изместили и външния кръг на джунглата — казва Бийти.

Не, Катнис искаше да каже нещо много по-просто. Бийти е съчинил теория, простираща се далеч отвъд моята забележка за слънцето. Но само кимвам, сякаш наистина имам предвид точно това.

— Да, така че всяка от тези пътеки може да води до дванайсет часа — казвам аз.

Обикаляме в кръг около Рога на изобилието и се взираме в джунглата. Тя изглежда озадачаващо еднакво. Спомням си високото дърво, което беше поразено от първата мълния в дванайсет часа, но изглежда във всеки отрязък има подобно дърво. Джоана предлага да тръгнем по следите на Енобария и Брут, но те са били заличени от вятъра или отмити от водата. Няма начин да определим местоположението на нищо.

— Не трябваше да споменавам часовника — казвам горчиво. — Сега те ни отнеха и това предимство.

— Само временно — казва Бийти. — В десет ще видим отново вълната и пак ще добием представа за времето.

— Да, не могат да преобразят цялата арена — казва Пийта.

— Няма значение — казва Джоана нетърпеливо. — Трябваше да ни кажеш, нали иначе нямаше да преместим лагера си, безмозъчно същество такова. — Колкото и да е иронично, този логичен, макар и унизителен отговор, ме успокоява. Да, трябваше да им кажа, за да ги накарам да се раздвижат. — Хайде, пие ми се вода. Кой има най-силна интуиция?