Сюзан Колинс - Възпламеняване

Пийта! Изпадам в паника и веднага отварям очи. Пийта ме чака горе до дървото, неподозиращ нищо и напълно неподготвен. Може би Финик вече го е убил. „Не“, прошепвам аз. Брут и Енобария се намираха близо до нас, когато прерязаха жицата. Финик, Бийти и Пийта няма как да знаят какво става тук долу. Може би само се чудят какво се е случило, защо жицата се е отпуснала, а може би дори е отскочила обратно към дървото. Това едва ли е било сигнал за Финик да убие Пийта? Сигурно Джоана самостоятелно е решила, че е дошло време да скъса с нас. Да ме убие. Да избяга от професионалистите. И да се върне колкото може по-бързо при Финик.

Не знам. Не знам. Знам само, че трябва да се върна при Пийта и да пазя живота му. Нужен ми е всеки грам воля, първо за да седна и после да се изправя на крака, като се облягам на едно дърво. Истински късмет е, че намирам опора, защото джунглата се люлее под краката ми. Изведнъж залитам напред и повръщам цялото пиршество от морска храна. Разтърсвам се от напъни и накрая в мен едва ли е останала и една стрида. Треперя, потя се и преценявам физическото си състояние.

Вдигам пострадалата ръка, тя опръсква лицето ми с кръв и светът отново се люшва тревожно. Стисвам очи и се вкопчвам в дървото, докато нещата се поуспокоят. После правя няколко предпазливи крачки до съседното дърво, отскубвам малко мъх и без да погледна втори път раната, стегнато превързвам ръката си. Така е по-добре. Определено е по-добре да не я виждам. После предпазливо докосвам раната на главата си. Има голяма цицина, но не много кръв. Очевидно има някакво вътрешно увреждане, но няма да умра от загуба на кръв. Поне не от тази рана.

Избърсвам ръцете си с мъх и несигурно хващам лъка с ранената си ръка. Прикрепвам стрела към тетивата. Заставям краката си да потеглят нагоре по склона.

Пийта. Моето предсмъртно желание. Моето обещание. Да го спася. Надеждата ми леко се усилва, когато осъзнавам, че трябва да е жив, защото не съм чула оръдеен гръм. Може би Джоана е действала сама, знаейки, че Финик ще застане на нейна страна, щом намеренията й му станат ясни. Не мога да разбера точно в какви отношения са те двамата. Спомням си как той се обърна към нея за потвърждение, преди да се съгласи да участва в плана на Бийти. Между тях има някакъв по-дълбок съюз, основан на дългогодишно приятелство и кой знае още какво. Следователно, ако Джоана се е настроила срещу мен, повече не бива да се доверявам на Финик.

Стигам до това заключение само секунди преди да чуя как някой тича надолу по склона към мен. Нито Пийта, нито Бийти могат да се движат с такова темпо. Залягам зад завесата от лиани точно навреме. Финик прелита покрай мен. Кожата му е тъмна от мехлема и скача през шубраците като елен. Той стига до мястото, където бях нападната, и сигурно вижда кръвта.

— Джоана! Катнис! — провиква се той. Не помръдвам и след малко той тръгва в посоката, в която поеха Джоана и професионалистите.

Движа се толкова бързо, колкото мога, без да ми се завие свят. Пулсът ми е ускорен и го усещам в слепоочията си. Пощракването на насекомите, вероятно възбудени от миризмата на кръв, става все по-силно и накрая се превръща в непрекъснато бучене в ушите ми. Не, чакай. Може би пищенето в ушите ми се дължи на удара. Няма да разбера, докато насекомите не замлъкнат. Но когато те замлъкнат, ще започнат мълниите. Трябва да се движа по-бързо. Трябва да стигна до Пийта.

Прекъсва ме оръдейният гръм. Някой е загинал. Знам, че точно сега, когато всички тичат наоколо въоръжени и уплашени, това може да е всеки. Но който и да е той, смъртта му ще предизвика всеобща битка през тази нощ. Всеки ще е готов първо да убие другия, а после да мисли какви са били мотивите му. Заставям краката си да тичат.

Нещо ме спъва и ме просва на земята. Усещам как се обвива около мен и се оплитам в острите му нишки. Мрежа! Трябва да е някоя от хитроумните мрежи на Финик, разположена така, че да попадна в нея, а той сигурно чака наблизо с тризъбец в ръка. Известно време се мятам насам-натам, като само затягам мрежата още по-силно около себе си, а после я зървам на лунната светлина. Недоумяващо вдигам ръка и виждам, че е оплетена в лъскави златни нишки. Това изобщо не е някоя от мрежите на Финик, а жицата на Бийти. Внимателно се изправям на крака и откривам, че съм се оплела в част от нея, която се е закачила за ствола на едно дърво. Бавно се освобождавам от жицата и продължавам нагоре.

Хубавото е, че съм на прав път и не съм дотолкова дезориентирана от раната на главата, че да изгубя чувството си за посока. Лошото е, че жицата ми е напомнила за задаващата се гръмотевична буря. Още чувам насекомите, но дали не започват да утихват?