Сюзан Колинс - Възпламеняване

Когато отново изплувам в полусъзнание, усещам, че лежа на болнично легло и в лявата ми ръка са забити тръби. Опитват се да ме поддържат жива, защото, ако умра тихо и неусетно, това ще бъде победа. Все още съм неспособна да помръдна, да отворя очи, да повдигна глава. Но като че ли мога да раздвижа дясната си ръка. Вдигам я и тя пада върху гърдите ми, сякаш е перка на риба — не, нещо по-неодушевено, — сякаш е клон. Не мога да координирам движенията си, не знам дали изобщо още имам пръсти на ръцете. И все пак успявам да извъртя ръка и да изтръгна тръбите. Разнася се продължителен пиукащ звук, но не мога да остана будна, за да разбера кой ще се отзове на него.

Когато пак идвам на себе си, ръцете ми са вързани за леглото, а тръбите са отново в ръката ми. Успявам да отворя очи и да понадигна глава. Намирам се в голяма стая с ниски тавани и сребриста светлина. Има две редици легла. Чувам дишането на, както предполагам, други победители. Срещу мен лежи Бийти. Към тялото му са свързани най-малко десет различни машини. Оставете ни да умрем спокойно! — изкрещявам мислено. Отпускам глава и отново изпадам в несвяст.

Когато най-после се събуждам, ремъците, с които бях вързана, ги няма. Вдигам ръка и установявам, че имам пръсти, които отново мога да движа по своя воля. Надигам се, сядам и се държа за леглото, докато стаята идва на фокус. На лявата ми ръка има превръзка, но тръбите са прибрани на стойката до леглото.

Сама съм, ако не броя Бийти, който още лежи срещу мен, все така прикован към цял арсенал от машини. Къде са останалите? Пийта, Финик, Енобария и… и… още един, нали? Един от тримата — Джоана, Чаф или Брут — беше още жив, когато започнаха да падат бомбите. Сигурна съм, че ще искат да накажат всички ни за назидание на другите. Къде ли са ги отвели? Дали са ги преместили от болницата в затвора?

— Пийта… — прошепвам аз. Толкова исках да го спася. Още съм решена да го направя. След като не успях да го спася на арената, трябва да го намеря и да го убия сега, преди Капитолът да му отреди някаква мъчителна смърт. Спускам крака от леглото и се оглеждам наоколо за оръжие. На масичката близо до Бийти виждам спринцовки в стерилни пластмасови опаковки. Идеално. Трябва ми само въздух и точно попадение в някоя вена.

Спирам за миг и обмислям дали да не убия Бийти. Но ако го направя, мониторите ще започнат да пиукат и ще ме хванат, преди да стигна до Пийта. Безмълвно обещавам да се върна и да го довърша, ако мога.

Гола съм, като се изключи тънката нощница, затова пъхам спринцовката под превръзката, която покрива раната на ръката ми. На вратата няма пазачи. Сигурно се намирам на километри под Тренировъчния център или в някоя крепост на Капитола, и няма възможност за бягство. Все едно. Не бягам, а само довършвам започнатата работа.

Промъквам се по тесния коридор и стигам до метална врата, която е леко открехната. Зад нея има някой. Изваждам спринцовката и я стисвам в ръка. Прилепвам се плътно към стената и се вслушвам в гласовете.

— Съобщенията са прекъснати в Седми, Десети и Дванайсети окръг. Но сега Единайсети контролира транспорта, така че има поне някаква надежда да успеят да изнесат храна.

Струва ми се, че е Плутарх Хевънсбий. Макар всъщност да съм разговаряла с него само веднъж. Някакъв дрезгав глас пита нещо.

— Не, съжалявам. Няма начин да стигнеш в Четвърти окръг. Но съм дал специални заповеди да я изведат оттам, ако е възможно. Друго не мога да направя, Финик.

Финик. Боря се да осмисля този разговор и факта, че той се води между Плутарх Хевънсбий и Финик. Толкова ли е близък и скъп на Капитола, че да бъде оправдан за престъпленията си? Или наистина не е имал представа какво се кани да прави Бийти? Той казва още нещо с дрезгав глас. Глас, пълен с отчаяние.

— Не ставай глупав. Това е най-лошото, което можеш да направиш. Така със сигурност ще причиниш смъртта й. Докато си жив ти, ще държат и нея жива като примамка — казва Хеймич.

Казва Хеймич! Натискам вратата и влизам с препъване в стаята. Хеймич, Плутарх и напълно съсипаният Финик седят около маса, отрупана с храна, която никой не яде. От кръглите прозорци струи дневна светлина, а в далечината виждам върховете на гора. Летим.

— Свърши ли със самоунищожението, скъпа? — казва Хеймич: в гласа му ясно долавям раздразнение. Но когато залитам напред, той идва и ме хваща за китките, за да ме задържи. Поглежда ръката ми. — Значи така — ти и една спринцовка срещу Капитола? Виждаш ли, ето защо никой не те оставя ти да правиш плановете. — Взирам се неразбиращо в него. — Пусни я. — Усещам как натискът върху дясната ми китка се усилва, докато накрая разтварям ръка и пускам спринцовката. Той ме настанява на един стол до Финик.