Джеймс Патерсън - Двойна заплаха

Главният пазач поклати глава, сякаш претегляше отговора си. Накрая заговори:

— Приличаше на негов почитател. Честно казано, питах се дали дамата и Крейг не са били близки, преди да го заловят.

Рано на следващата сутрин се върнах във Вашингтон. Вече бях обмислил новината за Тес Олсен, за поздравителната картичка в килията на Крейг, както и за вероятността Кайл да е имал връзка с Олсен или дори с убиеца от Вашингтон. Но най-вече се чудех какво е замислил Кайл.

Бри бе събрала малък екип от криминалисти, съсредоточили се върху линковете между блоговете, които тя искаше да проследи. Брайън Кицмилър, агент от компютърния отдел към ФБР, бе включен в екипа ни. Гореше от желание за работа, тъй като случаят с Публичния убиец вече бе привлякъл вниманието му.

Бри бе помолила Кицмилър да се срещнем веднага щом успее да разбере нещо за блога. Кицмилър й бе дал срок от четири часа, което означаваше, че е доста бърз. Другият добър знак беше, че бяхме привлекли вниманието на всички към случая.

Около три следобед се появихме в „Хувър Билдинг“. Обстановката ми бе позната, макар че никога преди не бях работил с компютърния отдел и не се бях срещал с Кицмилър — разбира се, бях чувал за него и знаех, че има репутация на спец по загадките.

— Влизайте. — Въпреки че седеше пред терминала, си личеше, че е много висок. Беше тромав на вид, с най-яркооранжевата коса, която бях виждал през живота си.

Помещението с нисък таван бе разположено на втория етаж — няколко етажа по-долу от предишния ми кабинет. Всички служители седяха в отделни кабини с гърбове към центъра, където имаше голяма осмоъгълна маса, по която бяха пръснати листове, папки и лаптопи. Явно тук хората работеха здраво — добър знак.

Стъклена стена отделяше помещението от оживения коридор отвън.

Бри, Сампсън и аз грабнахме по един стол и се настанихме в кабината на Кицмилър. Той беше приблизително на моите години, в добра физическа форма и с ослепителна коса.

— Не можах да установя източника на аудиото — поде, — но сравних виковете от онзи блог в сайта и тези, записани на видеокасетата от местопрестъплението. Определено съвпадат. Но това не означава непременно, че има криминална връзка между блога и убиеца. Теоретично всеки би могъл да ги качи в сайта.

— Искаш да кажеш, ако някой друг има достъп до записа — обадих се аз. — Но всички сме съгласни, че аудиозаписът е оригинален, нали?

— Определено — кимна той. — Така че е дело или на вашия заподозрян, или на някой, който има достъп до него. Но още е трудно да се каже със сигурност.

— Нека вървим стъпка по стъпка — предложи Бри. — Ти ми каза по телефона, че блогът е качен от университета „Джорджтаун“? Така ли е?

— О, да, или поне през „Джорджтаун“. В случая това е основният проблем, Бри. Който е качил блога, знае отлично как да прикрие следите си.

— Прокси сървър? — попита Сампсън. Осведомеността му в най-различни области винаги ме е изненадвала.

Кицмилър се усмихна одобрително към него, ала сетне поклати глава.

— Не. Всъщност е по-лошо. Той е използвал отворен прокси сървър. Пословично е, че университетите са най-лесните мишени за подобни неща. Всеки тъпак може дистанционно да прикачи IP адреса си, откъдето си иска, и готово! Ще разполага със сайт, който не може да бъде проследен. Мога единствено да ви кажа мястото, но нищо за идентичността.

— Имаш ли някакви предположения? — попита Бри. — Наистина се нуждаем от помощта ти.

— Разбира се. Наясно съм с притесненията ви, детектив. Предлагам да отделите повече време за тази работа и да скочите в дълбокото с мен. Ние тук ще продължим да търсим, но не е зле и вие да се поразровите. Повярвайте ми, много боклуци могат да изскочат, когато си онлайн. Ще се изненадате какво ще откриете.

— Честно, не разбирам нищо от киберкриминалистика — поклати глава Бри.

— И не е нужно. Не говоря за такива неща като код за достъп. Имам предвид една огромна общност, която трябва да се проучи. Цялата блогосфера.

— Блогосфера?

Кицмилър започна да отваря по няколко нови прозореца едновременно и да ги наслагва един върху друг на екрана, за да ни покаже какво има предвид.

— На първо място са тези, които публикуват отговори на оригиналния блог. Например сайтът „Моята реалност“. Той вече е спрян, но има повече от тридесетина екрана с псевдоними на хора, които са му отговорили поне веднъж. Това е добро начало. Спомняш ли си старите реклами за шампоани: „Кажи на двама приятели, те ще кажат на техни двама приятели и така нататък, и така нататък“? Същото е и тук. Определен брой хора ще го прочетат, после ще го коментират на техните блогове и тъй броят на коментарите рязко нараства. Както е всъщност при всеки чатрум. Сега да добавим към това и факта, че си имате работа с убиец, който очевидно обича да бъде център на внимание. Съществува голяма вероятност той по някакъв начин да остане част от общността. Хората си общуват. Ако напипате вярната следа, можете да решите случая, да откриете убиеца и да се покриете със слава.