Джеймс Патерсън - Двойна заплаха

— Може би има. Вероятно някои неща, в които не желая да се задълбочавам. Макар че не обвинявам никого за случилото се там.

— Да го обвиняваш за какво? — попитах.

— За цялата дивотия, която се случи. Знаете ли, аз се записах доброволец. Исках да отида.

Зачаках, но той не продължи.

— Това е засега — рече Антъни накрая. — Още е твърде пресен споменът, така че ми идва малко в повече. Следващия път. Трябва да свикна с всичко това, докторе. Съжалявам.

Изключих касетофона и се облегнах назад в стола си. Мислех. Знаех, че напоследък той губеше почва под краката си, макар че правителството му плащаше квартирата. Още месец или два и работата щеше да се превърне в истински проблем за него. Хора като Антъни Демао постоянно биваха пренебрегвани от системата.

Разтрих силно очите си и си налях още една чаша кафе. Тук се налагаше доста да се мисли, може би прекалено много. Днес имах час с още един пациент, а след това — късно следобед — насрочена среща в главната квартира.

Много важна среща.

Време беше да се възползвам от репутацията и лаврите си по начин, по който не бях действал никога досега. Знаех, че шефът на полицията, Терънс Хувър, ще ме приеме, ако помолех за среща, особено след като първо я съгласувам с началника на детективите. Не бях толкова сигурен дали Хувър ще се съгласи на това, което възнамерявах да му предложа. Скоро щях да разбера.

— Алекс, влизай. Седни — покани ме той, когато се появих на прага на кабинета му. Снимка от колежа на стената показваше по-младия Хувър в схватка със съперник по борба от университета в Мериленд, която обясняваше смазващото му ръкостискане. — От доста време не съм чувал нищо за теб.

— Благодаря, че се съгласихте да ме приемете, шефе. Не е нужно да казвам, че имам нещо наум.

Хувър се усмихна.

— Явно ще прескочим любезностите. Добре. Какво си намислил, Алекс?

— Нищо особено. Става дума за работа.

Хувър примигна и наведе двойната си брадичка.

— Работа? Е, мамка му, Алекс, това вече е изненада. Реших, че си дошъл да ме молиш за нещо. А вместо това ти си тук, за да ми предложиш нещо.

В гласа му прозвуча облекчение.

— Благодаря, че го казахте, шефе. В такъв случай предполагам, че мога да продължа с предложението.

— Давай. Ти си на ход. Искам да чуя останалото.

И така, започнах:

— Някои ченгета може би ще го нарекат нужда за промяна. Предполагам, че бих могъл да помогна повече, отколкото да навредя, и смятам, че е съвсем оправдано като цел. Бих искал да се върна в полицията, но при някои условия. Желая да работя в отдела за криминални разследвания, но извън обичайния график. Само по специфични случаи. Вече бях консултант по убийствата в центъра „Кенеди“ и на Кънектикът авеню и, ако нямате нищо против, за мен това ще е най-безболезненият начин да се завърна. Познавам хората, които са ангажирани с разследванията, и смятам, че ще мога да им бъда полезен.

Хувър се засмя гръмко.

— В този кабинет съм чувал доста добри речи, но тази е начело в класацията. — Размаха пръст към мен. — Знаеш отлично, че можеш да си позволиш тази самонадеяност, защото си дяволски сигурен, че ще се съглася.

— Просто реших, че мога да бъда откровен.

Хувър се изправи, аз също.

— Е, отговорът ми е „да“. Ще кажа на Арлин да се обади в отдел „Кадри“, а аз лично ще говоря с директора. Ще измислим нещо.

Знаех, че началникът на детективите, Рамон Дейвис, щеше да ми бъде шеф в отдела за криминални разследвания. По длъжност Дейвис беше над Тор Рихтер, така че ако успеех да измъкна това разследване от контрола му, щяхме да имаме повече свобода на действие.

— Мисля, че този път получих всичко и без излишни любезности — рекох и отново стиснах ръката на Терънс Хувър.

— Радвам се, че ще работим заедно по този случай — кимна Терънс. — Чух, че са го нарекли Публичния убиец.

След като аз бях измислил името, се изкуших да се усмихна, но не го направих.

— Публичния убиец, а? Предполагам, че пасва доста добре.

Същата вечер се срещнах с Бри и Сампсън в „Дейли Билдинг“. Вече ми бяха дали офис там и се бе оформил нещо като спешен център за случая с Публичния убиец. С трима ни, натъпкани в малката стая, имах чувството, че отново съм в общежитието в колежа и деля стая със съквартирантите си.

Досега никога не съм работил по този начин — в такова тясно сътрудничество. Помежду ни нямаше напрежение, нито спорове как да работим. Само случаят, който разследвахме. И, разбира се, близостта на дългите крака на Бри и други нейни части, страхотният й външен вид и така нататък…