Джеймс Патерсън - Двойна заплаха

В куфарчето имаше две такива маски: едната на Мейсън Уейнрайт, а другата на Кайл Крейг.

След като ги надянаха, Кайл заговори на адвоката:

— Твоята изглежда идеална. Наистина е много добра. А моята? Как изглеждам?

— Приличаш ми — усмихна се адвокатът малко накриво. — Мисля, че на мен се падна по-добрата.

— Има ли някакви особености, характерни за маските? — беше следващият въпрос на Кайл, който, както винаги, оставаше перфекционист до най-малките подробности.

— От това, което са ми казали, тези маски имат само един недостатък. Приликата е почти идеална. Това не е проблем. Но клепачите не мигат.

— Важно е да се знае. Да приключим с обличането.

Кайл надяна бързо дрехите на адвоката, в случай че пазачът намине. Това понякога се случваше, макар и не по време на официалното посещение, когато Кайл и адвокатът му можеха да бъдат сами съгласно закона.

През този ден Мейсън Уейнрайт носеше дрехи с два размера по-малки, включително характерната му каубойска шапка. Когато Кайл стигна до ботушите, пъхна вътре петсантиметровите стелки, които бяха в куфарчето.

Сега беше висок малко над метър и осемдесет и осем, приблизително колкото адвоката.

Облечен в затворнически комбинезон, Уейнрайт все още беше по-висок от Кайл, но обичайната затворническа походка с приведени рамене почти щеше да заличи разликата. Вече бяха готови, ала планът изискваше да останат заедно цял час. Както винаги. Всичко трябваше да бъде точно същото. Ритуалите трябва да се спазват.

— Искаш ли да зададеш осемте си въпроса? — попита адвокатът. — Или аз да ги задам?

Кайл изрече обичайните въпроси. До края на свиждането нито един от двамата не заговори. Кайл Крейг сякаш бе изпаднал в транс. Но всъщност мислеше, планираше следващия ход.

Накрая, когато бяха останали една или две минути, Кайл се изправи пръв. Разбира се, сега изглеждаше като адвоката.

След него се надигна и адвокатът с лицето на Кайл Крейг.

Кайл протегна ръце, а Мейсън Уейнрайт потъна в прегръдката му.

— В твоя чест — прошепна адвокатът. — Извинявам се, че отне толкова дълго време да се уреди.

— Шедьоврите изискват време — отвърна Кайл Крейг.

Когато пазачът отвори вратата на малката стая за свиждане, леко прегърбеният Мейсън Уейнрайт бе забил поглед в пода.

— Да вървим, Крейг — подкани го пазачът. — Забавлението свърши. Време е да се връщаш обратно в покоите си.

Уейнрайт промърмори нещо в знак на съгласие, сетне пое надолу по коридора пред раздразнителния тъмничар. Беше се навел и тътреше крака като „жив мъртвец“, какъвто трябваше да бъде. „Само не позволявай да види дали премигваш“, повтаряше си той.

Това бе моментът, когато целият план можеше да отиде по дяволите. Всичко можеше да бъде изгубено през следващите няколко минути. Макар че неговата роля бе по-лесна — да остане спокоен, кротък, с наведена глава, — освен ако пазачът не забележи някаква промяна, нещо странно в поведението му. Адвокатът с месеци бе изучавал походката, стойката и маниерите на Кайл Крейг и вярваше, че го имитира доста добре. Все пак не можеше да е сигурен, докато всичко не приключи.

Внезапно палката на пазача го ръгна в гърба. Какво беше това? По дяволите, не!

Явно бе направил грешка и се чудеше каква. Дали бе оплескал нещо и не бе провалил бягството на Кайл Крейг, което той планираше, откакто бе дошъл в строго охранявания затвор?

— Оттук , Мислителю. Да не би да си забравил пътя към килията си, а, гений? — засмя се пазачът подигравателно. — Хайде, движение, че бързам да се върна при телевизора!

Адвокатът не погледна към тъмничаря, не го удостои нито с дума, нито с жест, само зави надолу по посочения коридор и продължи да се тътри с приведени рамене.

За щастие нищо повече не се обърка по пътя към килията на Кайл Крейг. Накрая пазачът затръшна вратата и Уейнрайт остана сам. Беше успял!

Чак тогава той вдигна очи и се огледа. Значи тук и така бе живял Мислителя през последните няколко години. Какъв срам, подобен велик ум да бъде затворен в такова тясно пространство, където няма нищо, което да стимулира интелекта му. Какво унижение за него да бъде подложен на прищевките и заповедите на отвратителните затворнически пазачи и тъпоумни администратори.

— В твоя чест — прошепна адвокатът отново, сетне се подготви да изпълни инструкциите на Кайл Крейг.

Мъжът огледа малката бетонна килия. Леглото, масата, столът и нощното шкафче бяха завинтени за пода като допълнителна мярка за сигурност. Капакът на тоалетната чиния се затваряше автоматично, за да не се наводни килията. Кайл Крейг си бе „извоювал“ черно-бял телевизор, но по него вървяха само програми за това как да си помогнем сами и религиозни предавания, така че кой би искал да ги гледа?