Джеймс Патерсън - Двойна заплаха

— И кога това те е спирало?

— От известно време съм на частна практика. Промяната ми се отрази добре. През повечето дни работата ми харесва.

Нана наклони глава и уморените й очи сякаш ме погълнаха.

— О, Алекс. Това наистина никак няма да ми хареса. Може би трябва да се прибера в стаята си и да си легна.

— Нещо ми липсваше… — признах й съвсем чистосърдечно.

— Аха… Обзалагам се. Да стрелят по теб и да не те улучат. Да стрелят и да те улучат.

Не зная какво би трябвало тя да стори, за да улесни разговора, но дори не се и опитваше.

— Напуснах силите на реда поради няколко основателни причини.

— Да, направи го, Алекс. И те всички спят на горния етаж.

— Нана, никога не съм бил от тези, които работят за пари. Моята работа — за добро или за лошо — е част от мен. А напоследък тази част липсва. Това е.

— Не бих казала, че не съм го забелязала. Но ще изтъкна и нещо друго. Напоследък има доста неща, които ни липсват. Такива неща като например полицейски обаждания посред нощ. Неща, като да се чудим кога ще се прибереш у дома — ако изобщо се прибереш.

Продължихме в този дух още час. Това, което ме изненада, беше, че колкото повече време минаваше, толкова по-силно се затвърждаваше в мен увереността в това, което исках да направя.

Накрая станах от стола и избърсах ръцете си с книжна кърпа.

— Знаеш ли какво, Нана? Много те обичам. Опитах се да живеем в мир. Опитах се да правя нещата по твоя начин. Независимо дали си е проличало, или не, но не се получи. Смятам да живея живота си така, както аз го разбирам.

— О, за Бога, какво означава това? — попита тя и вдигна ръце във въздуха.

Аз стоях до масата и усещах как сърцето ми препускаше.

— Каквото и да означава, ще те уведомя, когато реша окончателно. Съжалявам, но това е всичко, което мога да ти кажа в момента. Лека нощ. — Събрах листовете, обърнах се и закрачих към вратата.

Смехът й ме спря. Отначало беше кратък кикот — от този тип, с който обаче могат да те съборят. Обърнах се отново към нея и нещо в изражението ми я накара да избухне в гръмогласен смях.

— Какво? — едва успях да попитам накрая.

Нана се овладя и изведнъж плесна с ръце върху кухненската маса.

— Я виж ти кой се е завърнал от мъртвите! Алекс Крос!

На следващия ден бях зает с оперативна работа. Както обикновено… Вече можех да го кажа. Същия следобед двамата със Сампсън обикаляхме квартала около центъра „Кенеди“, когато Бри се обади.

— Няма да съжалявате, ако зарежете това, с което се занимавате в момента, и се върнете тук. — Затвори, без да каже дори „дочуване“.

— Какво е станало? — Сампсън навярно бе забелязал смутената ми физиономия.

— Нещо. Това е всичко, което зная. Да вървим.

Когато пристигнахме в кабинета й, открихме Бри пред компютъра.

— Моля те, кажи ни, че не си ни извикала, за да поиграем на „Пасианс“ — подхвърли Сампсън.

— Познайте кой си има блог! — подмина опита му за шега Бри. — Всъщност обади ми се една репортерка, за да ме пита за това. Дори не подозираше, че за пръв път го научавам от нея.

Тя се облегна назад, за да ни направи място, а ние се надвесихме към монитора. Началната страница, която ни показваше, беше едновременно семпла и впечатляваща. Черен фон с бели букви. В горния ляв ъгъл имаше анимационна графика на телевизор, върху чийто екран премигваха снежинки като от статично електричество. Надписът „Моята реалност“ с бели релефни букви избледняваше, сетне пак се появяваше като имената на участниците в някое телевизионно шоу. Под него имаше меню с опции за „Канал 1“, „Канал 2“ и така до „Канал 8“.

Посетителите на блога заемаха цяла страница, като последният беше най-отгоре. Влизането беше от 12,30 след полунощ, само преди четиринадесет часа. Заглавието беше само „Благодаря“.

Смъртта е по-универсална от живота;

всички умират, но не всички живеят.

А. Сакс

Благодаря за всички коментари. Наистина се радвам да чуя мнението на хора, които оценяват това, което правя. Прочетох също и отрицателните коментари — само дето не ми харесаха особено (усмивка). Но на повечето от вас ще кажа: продължавайте да ми пишете. А на останалите — гледайте си живота.

Някои от вас ме попитаха защо правя това. Правя го заради себе си. Позволете да го повторя. Правя го заради себе си. Всеки, който твърди, че знае какъв ще е следващият ми ход, е пълен тъпанар, защото дори аз не зная какво ще сторя. Не се оставяйте полицията да ви заблуди! Те нямат представа как да действат с мен, защото никога досега не са се сблъсквали с такъв тип. Те не могат да контролират положението. Не им вярвайте.