Джеймс Патерсън - Двойна заплаха

— Ами мотивът му? — обади се Рихтер. — Все още ли смятаме, че може да е политически?

— И да, и не. В момента работната ни теория е, че той е роден в Ирак или родителите му са родени там. Произходът му е свързан с военните или със силите за сигурност, или и с двете. От ФБР смятат, че живее в Съединените щати поне от няколко години, а може и да е роден тук. Интелигентност над средната, изключително дисциплиниран и вероятно антиамерикански настроен. Но ние смятаме, че политическата линия по-скоро би могла да е начин на изразяване, отколкото крайна цел.

— Изразяване на какво? — притисна ме Рихтер, макар отлично да знаеше, че все още не разполагахме с отговорите.

— Навярно на нуждата да убива. Изглежда това, което прави, му харесва. Ала по-важното е, че обича да е център на внимание.

Точно както и ти, Тор.

И може би точно като мен .

В последвалата тишина неколцина от присъстващите драскаха бележки. Нямах желание да обсебвам срещата и затова през останалата част оставих Бри да говори. Рихтер направо я въртя на шиш, но тя не му се даде. Сампсън беше прав за Бри — или щеше да се наложи във вашингтонската полиция, или щеше да бъде изхвърлена от някой ревнив началник.

След срещата събирахме материалите си в празната заседателна зала, когато тя спря до мен и ме погледна.

— Много си добър. Може би дори си по-добър от блестящата си репутация.

Отминах комплимента й с усмивка, но дълбоко в себе си му се зарадвах.

— Провел съм доста такива срещи. А и ти се справи отлично и го знаеш.

— Нямах предвид срещата, Алекс. А това . Тази работа. Ти си най-добрият, когото съм срещала. А аз съм срещала доста. Ако искаш да знаеш истината, мисля, че двамата с теб сме отличен отбор. Плаши ли те това?

Спрях да подреждам папките и се втренчих в нея.

— Тогава, Бри, защо имам чувството, че в този случай сме поели в грешна посока?

Въпросът ми я слиса.

— Извини ме.

Това не ми даваше мира, откакто срещата бе приключила. Всичко се движеше прекалено бързо. Сега за пръв път имахме възможност да огледаме нещата по-внимателно. И усещах, че пропускаме нещо много важно. Бях почти сигурен в това. Моментът не беше подходящ, но не можех да пренебрегна инстинкта си. Дяволите да ги вземат прочутите ми предчувствия! Но нещо в мен ми казваше да преразгледаме от самото начало всичко, което смятахме за вярно.

— Може би нещата имат смисъл, защото той иска да мислим така — подех аз. — Това е интуитивно чувство, но дяволски ме тормози.

И преди се бях пекъл на подобен огън, при това не толкова отдавна. Изгубихме доста време по случая „Мери, Мери“ в Лос Анджелис, докато преследвахме очевидния заподозрян, който обаче не се оказа истинският убиец. И много хора загинаха, докато разберем грешката си.

Бри започна да вади от куфарчето си папките, които току-що бе напъхала вътре.

— Добре, да започнем от началото. Какво трябва да знаем, за да поемем в правилната посока?

Очевидният отговор на въпроса й беше още едно убийство. Тогава навярно щяхме да имаме дяволски повече информация.

Време беше за новата ми история.

Тази вечер деветстотин петдесет и пет смелчаци бързаха да заемат плюшените си кресла в центъра „Кенеди“. Централното фоайе бе осветено от осемнадесет кристални полилея — по един тон единият, — които приличаха на гигантски сталактити. Фоайето беше огромно, дълго повече от сто и осемдесет метра. В центъра му се издигаше бронзов бюст на самия Кенеди — висок близо два метра и половина, — който никога в живота си не бе изглеждал толкова царствен и сериозен.

Екип от тридесет и седем работници се трудеше зад сцената. Впечатляващо. И скъпо.

Поне седемнадесет човека сновяха по дървените дъски.

А една самотна фигура чакаше тихо под сцената.

Доктор Зандер Суифт.

Беше дошъл в три следобед през служебния вход на театъра. Носеше голяма кутия за инструменти. А за всеки случай си бе приготвил няколко добре отрепетирани фрази за повреда в бойлера, която трябва да се отстрани. Вътре в кутията беше реквизитът му.

Пистолет.

Шиш за лед, за всеки случай.

Газова горелка.

Достатъчно запас от етанол.

Сега, повече от пет часа по-късно, беше време за главното действие. Над главата му представлението бе в разгара си. Салонът бе пълен докрай с почитатели на драмата и съспенса.

Матю Джей Уокър се бе вживял в сцената, в която говореше малко монотонно с друг персонаж върху монитора. Естествено Уокър беше изключително красив, малко по-нисък, отколкото се очакваше, и, в интерес на истината, доста разглезено копеле. Агентът му бе настоял за пресни екзотични плодове, кашон с минерална вода „Евиан“, личен гримьор. Е, време беше Уокър да се срещне с партньора си.