Майкъл Скот - Вълшебницата

Лондон все още беше неговият град. Компанията му, „Енох Ентърпрайзис“, имаше офиси в бизнес комплекса „Кенъри Уорф“. Той разполагаше с дом тук — всъщност с повече от един и с ресурси, които би могъл да използва: слуги, роби, съюзници и наемници.

Глупостта винаги ядосваше Дий; особено неговата собствена. Беше толкова зашеметен от присъствието на Бастет и от появата на архонта и Дивия лов, че не беше взел нужните предпазни мерки. В предишните случаи семейство Фламел му се бе измъквало благодарение на комбинация от късмет, случайност и собствените си умения и сили. Но Дий никога не бе смятал, че той самият има вина. Този път беше различно. Този път вината бе изцяло негова. Беше подценил близнаците.

Сини и бели светлини обляха закованите с дъски къщи и Магьосника се шмугна зад една стена, докато три полицейски коли прелетяха с вой покрай него.

Знаеше, че момичето е обучено в поне две магии — Въздуш-на и Огнена, — и бе проявило необикновено умение и кураж, изправяйки се срещу архонта. Но ако момичето бе опасно, то момчето… е, за момчето имаше съмнения. То беше загадка. Току-що пробудено, необучено в никоя стихийна магия, то боравеше с Кларент така, сякаш е родено за него, и се биеше с неподобаващо умение. А това би трябвало да е невъзможно.

Магьосника поклати глава. Той знаеше най-голямата тайна на четирите Меча на силата; знаеше какво правят те с нормалните човеци. Мечовете бяха коварни и смъртоносни, почти вампирски по природа. Те шепнеха за идни победи, намекваха за невъобразими тайни и обещаваха върховна власт. Човеците трябваше само да продължат да използват оръжието… и през цялото време мечът изпиваше спомените им, поглъщаше всяка тяхна емоция, преди накрая да погълне аурата им. На този етап човеците забравяха да ядат и да пият. Най-силните оцеляваха до месец; повечето не изкарваха и десет дни. Магьосниците като него се подготвяха в продължение на десетилетия, преди дори да докоснат студените каменни оръжия; бяха нужни месеци на пости и упражнения, преди да усвоят изкуството да оформят от аурите си предпазни ръкавици. И даже тогава мечовете бяха толкова могъщи, че много магьосници и чародеи се бяха поддали на влиянието им.

Тогава как момчето съумяваше да борави с Кларент?

И как бе разбрало за намерението на Дий да убие архонта?

Магьосника се промъкна през тесен, затрупан с боклуци проход и пое крадешком по една пуста улица. Притискаше ръка отстрани на мръсното си палто, където усещаше топлината на Екскалибур. Всичките четири меча много си приличаха, макар че всеки бе неповторим по начини, които Дий не можеше ни най-малко да проумее. Екскалибур беше най-известният от тях и макар че не бе най-могъщият, притежаваше свойства, които липсваха на останалите. Джон Дий се шмугна в друга пуста уличка, извади меча изпод палтото си и го постави на земята. Нокътят на кутрето му засия в жълто и миризмата на сяра се изгуби сред смърдящите отпадъци, когато той докосна острието и прошепна:

— Кларент.

Каменният меч затрептя и завибрира, а после бавно се извъртя с върха на юг. Екскалибур винаги сочеше към близнака си. Дий вдигна оръжието и продължи бързо нататък.

Магьосника от векове събираше Мечовете на силата. Притежаваше три от четирите и току-що бе стигнал потресаващо близо до възможността да добави и Кларент към колекцията си. Нито Древните, нито Потомците можеха да устоят на съблазънта на Мечовете. Говореше се, че Марс Ултор носил Екскалибур и Кларент в две еднакви ножници на гърба си. Той бе защитавал човеците, преди да започне да носи мечовете-близнаци; след това се бе превърнал в чудовище. А щом двата меча бяха покварили един Древен, какъв шанс имаше едно необучено човешко момче? Всеки път, когато то държеше меча, всеки път, щом докоснеше дръжката, Кларент придобиваше все по-голяма власт над него. А докато момчето го носеше, Дий щеше да е в състояние да го открие.

Николо Макиавели се облегна в стола и насочи вниманието си към най-големия LCD екран на стената отпред. Гледаше английския сателитен новинарски канал „Скай Нюз“. По емисията в два часа сутринта показваха въздушни снимки на пожар, бушуващ в промишлен район. Текстът, който пълзеше по лентата в долната част на екрана, съобщаваше, че пожарът е избухнал в автомобилно гробище в Северен Лондон. През живота си Макиавели бе виждал достатъчно укрепени замъци, за да разпознае структурата, макар че този тук бе изграден от коли, а не от каменни блокове. Черните очертания на рова още се виждаха ясно и от него се кълбеше сив дим.