Майкъл Скот - Вълшебницата

— Ще се опитаме да задействаме една от старите лей-линии и да измъкнем тези хора от страната.

Гилгамеш кимна.

— Лей-линии. Да, в Солсбъри има много лей-линии. Това беше една от причините да построя портите там. А защо искаме да ги измъкнем от страната?

— Защото тези деца са слънцето и луната — рече Фламел, — с аури от чисто злато и сребро. И Тъмните древни ги преследват. Тази нощ те върнаха на земята един архонт. Преди два дни Нидхьог препускаше из Париж. Знаеш какво означава това.

Нещо в гласа на царя се промени. Той стана студен и делови.

— Вече са изоставили всяка предпазливост. Това означава, че краят иде. И то скоро.

— Идва отново — каза Никола Фламел. Приведе се напред и кехлибарена светлина обля лицето му, придавайки му цвят на стар пергамент; сенките подчертаваха бръчките по челото и торбичките под очите му. — Ти можеш да ни помогнеш да предотвратим това.

— Алхимико! — Очите на Гилгамеш се разшириха и той изсъска тревожно. — Паламед! Какво си направил? — извика с изтънял, безумен глас. — Предал си ме!

Ненадейно в ръката на скитника изникна дълъг нож с черно острие. Той проблесна на светлината, когато Гилгамеш замахна с него към гърдите на Фламел.

Мръсен и разчорлен, със съдрани и оцапани дрехи, доктор Джон Дий се прокрадваше по пустите улици, криейки се в сенките, докато полицията, пожарните коли и линейките профучаваха покрай него с виещи сирени. Поредица от ехтящи експлозии озариха нощното небе зад него, когато тубите с бензин се възпламениха. Хладният юнски нощен въздух вонеше на изгоряла гума и горещо масло, обгорен метал и стопено стъкло.

По-рано, когато Фламел и другите избягаха с колата, Дий се втурна към рова, падна по корем и напъха лявата си ръка в мазната каша, където бе потънал Екскалибур. Ровът се оказа по-дълбок, отколкото очакваше, и ръката му влезе почти до рамото. Течността бе гъста и още топла там, където бе горяла, а под носа му се пукаха зловонни мехури, от които му се замайваше главата. Очите му пареха ужасно. Той заопипва, търсейки трескаво меча, но не намери нищо. Чуваше сирените в далечината; сигурно цял Северен Лондон бе видял горящия ров и без съмнение спешните служби бяха получили десетки обаждания. Той заби пръстите на дясната си ръка в калната земя, закрепи се здраво и се наведе още повече през ръба, така че лицето му почти докосна водата. Къде беше? Нямаше да си тръгне без меча. Най-сетне пръстите му се свиха около гладък студен камък. Нужни му бяха огромни усилия да измъкне Екскалибур от гъстата течност. Той излезе с пльокане. Дий се претърколи по гръб и го притисна към гърдите си. Макар че бе изтощен, зареди дланта си със своята аура и изтърка камъка с жълта енергия, премахвайки мръсната гадост от него.

Надигна се с мъка на крака и се огледа, но от Рогатия бог нямаше и следа. Последните остатъци от менажерията, създадена от Шекспир — змии, таралежи и гущери, — изчезваха като пукащи се мехури, оставяйки във въздуха тъмни очертания. В автомобилното гробище цареше разруха, навсякъде горяха десетки мънички огньове, а изпод металната барака бълваше черен дим. Вътре гореше. Някъде вдясно една стена от коли заскърца зловещо, после се олюля и се стовари на земята с оглушителен грохот. Из въздуха се разлетяха парчета стъкло и метал.

Дий се обърна и изтича на улицата. Не беше изненадан да открие, че Бастет и колата, с която бяха пристигнали, ги нямаше.

Бяха го изоставили. Нещо повече, сега наистина беше сам.

Дий осъзнаваше с горчивина, че е провалил своите Тъмни господари. А те много ясно му бяха дали да разбере какво ще му се случи. Той не се и съмняваше, че Бастет е съобщила за провала му. Устните му се изкривиха в грозна усмивка. В близките дни трябваше да направи нещо с това коткоглаво създание. Но не сега, не още. Беше се провалил, но не всичко беше загубено, освен ако господарят му не си вземеше обратно дара на безсмъртието — а за да го направи отново човек, той трябваше да го докосне, да сложи и двете си ръце върху него. Това означаваше или лично да излезе от Сенкоцарството си, или да прати някого — или нещо — да залови Дий и да го замъкне обратно при него, за да бъде съден.

Но това нямаше да стане веднага. Древните гледаха на времето по различен начин от човеците; щеше да отнеме ден, може би два, да се организира залавянето му. А през това време можеха да се случат много неща.

Никога, даже и в най-тежките ситуации, доктор Джон Дий не се бе признавал за победен и винаги успяваше да триумфира накрая. Ако съумееше да залови близнаците и да открие липсващите страници, бе сигурен, че ще успее да се реабилитира.